Тазсутрешният разговор се въртеше около прецеждането на бульона на телешкото варено, за да се отнеме излишната мазнина. Всяка си имаше своя рецепта и Розита не успяваше да ги разтърве, понеже всяка твърдеше, че нейната е най-добрата и се предавала в семейството от баба на внучка. Режина, обезкуражена, клатеше глава.
— Във Франция всеки е сто процента убеден, че неговата рецепта е най-прекрасната.
Единствено Мартин не намесваше баба си в разговора.
Мартин се беше отвяла някъде. Наслаждаваше се на едно състояние, което често бе критикувала и обявявала за презряно: състоянието на влюбеност. Мартин и Ришар. Само двамата, потънали във взаимно съзерцание. Паднал от небесата подарък, пред който двамата немееха, недоумяващи и възторжено усмихнати като бебета, които виждат за пръв път бляскавата коледна елха.
— Ощипи ме — заповядваше Мартин на Ришар, — не мога да повярвам.
Крадецът се смееше и толкова силно я притискаше до себе си, че я оставяше без дъх. Любовните излияния не бяха по неговата част и той ги изразяваше, стискайки я с всички сили, сякаш искаше да я смачка, буташе я на леглото и се хвърляше отгоре й, дори я боксираше.
— За какво мислиш? — питаше Мартин Ришар по хиляда пъти на ден.
— За теб… Искам да ти измисля име, с което само аз да те наричам, съвсем ново…
С Ришар Мартин преоткриваше любовните жестове.
В началото стоеше като препарирана, с ръце, увиснали край тялото, ужасена от връхлетялата я вълна, която я хвърляше към него. Удряше се в гърдите му и не помръдваше, изнервена, без да знае какво да прави с ръцете си, с устните си. Копнееше да го обгърне целия, да го глътне, да умре заедно с него.
Ришар проявяваше търпение. Развързваше сплетените ръце, крака, натрупаните в ума й предразсъдъци и страхове. Говореха. За всичко и за нищо конкретно: за захарната фабрика, за семейство Брузини, за откраднатите плетени шапки, за завода „Гренгоар“…
Двамата мълчаливци наваксваха изгубеното време, в което бяха стояли всеки в своя ъгъл със заключена уста. Сега се бяха отприщили, надпреварваха се да споделят дълбоко пазени тайни. Всеки слушаше жадно другия, удивен от отекващото ехо. Брузини, гадното италианско копеле от училищния двор, протягаше ръка на малкото момиче, което продаваше „Юманите Диманш“ след края на църковната служба. Притисната до тялото на Ришар, Мартин най-накрая се откриваше с удивление и възторг. Избирайки нея за любима, той й показваше, че е единствена, чудесна, незаменима, изпълваща целия свят. Затова любовта заема такова място в живота на хората, обясняваше си Мартин, то е, като да се гледаш във вълшебно огледало: изведнъж се виждаш най-красивата, най-умната, най-забавната, най-… Искаш да завладееш света и да се провъзгласиш за господарка на вселената.
Имаше и моменти, в които си казваше: „Не може да бъде, огледалото ще се разбие на безброй парченца, ще го разлюбя“. Опитваше се да гледа Ришар без розовите очила. Да го погледне отстрани с очите на непозната, с учудване и неодобрение. Човек не крои планове с крадец. Той няма амбиции, няма бъдеще, не се стреми да види отблизо небостъргачите… Това няма да продължи дълго, със сигурност. Един прекрасен ден крадеца ще го пипнат, а аз ще трябва да се спасявам, както мога. Той я галеше по косата, говореше й за името, което искаше да й даде, и тя бе готова да се прости с небостъргачите.
Не му каза, че иска да замине, не го стори нарочно, просто забрави. Но с времето премълчаното започваше да й тежи.
Подтикваше го да си търси истинска работа.
— Какво разбираш под истинска работа? — недоверчиво я поглеждаше той.
— Честна работа.
— Където се трепеш за нищо?
Три дни по-късно триумфално му предложи да работи като разносвач в „Кооп“.
— Колко плащат? — измърмори той, помръдвайки с рамене, сякаш му е станало тясно.
— Хиляда франка за начало.
Той направи презрителна гримаса.
— За начало и завинаги. Не е работа, в която можеш да се издигнеш.
Поколеба се, изгледа я накриво. Извади ключовете си от джоба и ги подхвърли във въздуха.