— Миналата година.
— Нали твърдеше, че никога не си работил?
— Тогава бях принуден.
— Защо?
— Защото лежах в пандиза. Затова… Доволна ли си?
Мартин се потресе.
— Лежал си в затвора?
— Кофти, а?
— За какво?
— Дрога. Мароканска трева, която прекарах през Гибралтар. Спипаха ме, когато продавах на някакво цивилно ченге. Честно! Такъв един същият като мен, едно към едно, а се оказа ченге!
— Колко лежа?
— Една година. Само че когато ме пуснаха, трябваше да си връщам задължението. Петстотин франка на месец…
— За какво?
— Това е равностойността на стоката.
— Защо не ми каза досега?
— Защото е минало. Нямам желание да говоря за това.
— Има ли други неща, които си скрил от мен?
— Нищо не съм крил. Забравих да ти кажа.
Тя го изгледа неодобрително. Подозираше, че е способен да лъже, без да изпитва и капка угризение. Изработил си беше собствен морал според някакви негови си мерки и според ситуацията. Ако някоя лъжа го вадеше от затруднение, лъжеше, без да му мигне окото.
— Сега накъде да карам? — попита той, излизайки от магистралата и включвайки радиото.
Мартин седеше, стиснала зъби. С брадичка показа посоката и чак когато зърна стрелата на камбанарията на Питивие, се отпусна и забрави за разговора.
Спряха направо пред „Кафе дю Нор“. Мартин запозна Ришар с приятелите си. Подмина учудените усмивки, които недвусмислено твърдяха: „Мартин си е хванала гадже“. Ришар се настани пред флипера. Мартин отиде при него и се облакъти на стъклото.
— Кой е този тип, дето не откъсва поглед от теб? — процеди през зъби Ришар.
Мартин се обърна и видя Анри Бишо, бившият й неуморен поклонник. На бара. Сам-самичък. С прекалено дългите си ръкави и нокти, почернели от пръстта. Той вдигна чаша към нея. Странен жест от негова страна, сигурно си беше пийнал. Обикновено се спотайваше по ъглите.
— Един стар приятел — обясни тя.
— Да престане да те зяпа, че да не му размажа физиономията.
— Ти престани, Ришар, не ставай глупав. Той е безобиден. Никога не съм го поглеждала.
— Ама скивай го сега, не те изпуска от очи — продължи Ришар, стиснал ръба на флипера с побелели пръсти.
— Ето на, видя ли, изгуби една топка. По-добре се съсредоточи в играта, кокошкар такъв.
— Представям си каква двойка щяхте да бъдете. Добре, че се запозна с мен, та да поемеш в правилната посока към светлото бъдеще.
— Познай кой е? — викна някой зад нея и две ръце скриха очите й.
— Предавам се — отвърна Мартин, познала гласа на сестра си Жоел.
Сестрите се разцелуваха, Мартин запозна Ришар с Жоел. Двете седнаха на една маса. Анри Бишо не откъсваше очи от тях.
— Не е за вярване — прихна Мартин, — гледа ме с този поглед от четиринайсетгодишна! Ришар побесня.
— Чакай, още нищо не знаеш! Той се ожени. За Вероник Шарлие. Не те баламосвам. Тя наду корема. Всички знаят, че го ожени за себе си заради мангизите. Това ли е новото ти гадже?
Тя посочи Ришар, който се беше надвесил над флипера.
— Готин е, няма спор! Щастлива ли си?
Мартин тъкмо се канеше да й отговори, но Жоел я прекъсна.
— Аз вече реших, сериозно се заемам с красавеца Рьоне. Не съм ти казала, излизам с него… от септември. От три месеца го държа здраво, ама да не ти разправям колко усилия ми струва. С мъж като него всичко пада върху мен, но аз съм се вкопчила. Красив е…
Тя махна с ръка, нямаше думи да опише колко бе запленена от красотата му.
— И да ти кажа, знаеше ли, че това лято приятелката ти Жюлиет прекарала с него една нощ… той ми го каза. Да внимава къде стъпва, да не навлиза в моята територия, така да й кажеш. Защото аз ще го накарам да се ожени за мен, ако трябва, готова съм да направя като онази Шарлие, да забременея!
— Няма да мине! Този номер отдавна вече не минава — пресече я Мартин, унизена от поведението на сестра си.
— В Париж може би, но тук минава и още как! Смятай въпроса за уреден.
За миг Мартин се беше зарадвала, че е отново в Питивие, в познатото кафе със сестра си, но много скоро почувства, че се е откъснала от предишния си живот.
Чужденка на собствената си територия.
— Няма ли да отидеш да видиш нашите?
— Не, не този път… сега просто минаваме оттук. Не им казвай, че съм идвала, ще се натъжат напразно.