Харкани вдигна ръце.
— Добре, Бъч, добре, предавам се. Но ако по време на тази операция ми го мушнат отзад, ще очаквам ти да доставиш вазелина.
— Дадено, Роланд. Можеш да разчиташ на мен, ти си го знаеш. Знаех си, че и аз мога да разчитам на теб. Добре, ще се видим в тронната зала в десет. Но преди да се качим там ще трябва да звънна на неуловимия лейтенант Фултън и да разбера какво, по дяволите, става.
Харкани се изсмя шумно и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Карп натисна копчето на интеркома.
— Кони? Познаваш ли секретарката на Бил Дентън? Можеш ли да си преправиш гласа така, че да звучи като нейния? Да? Не, обещавам, че няма да си навлечеш неприятности. Да, не повече от шест месеца в пандиза като за първо провинение. Виж какво — обади се на Клей Фултън и кажи на който се обади, че го търси шефът на детективите. Когато Фултън вдигне, прехвърли го тук.
Три минути по-късно телефонът на Карп звънна. Чу се гласът на Клей Фултън.
— Шефе?
— Не, Клей, Бъч Карп се обажда.
— Съжалявам. Помислих, че ми се обажда шефът Дентън.
— Да, сигурно нещо се е прецакало с телефоните. Но, след като съм те хванал, я ми разкажи всичко — от няколко дни се опитвам да те открия.
— Да, добре. Бях доста зает, Бъч. Нали знаеш…
— Доколкото разбирам — опита се да говори спокойно Карп, — извършили сте голям арест по случая с Клари. Трябваше да го чуя от пурпурните устни на самия окръжен прокурор. Надявах се, че след онзи разговор помежду ни ще ме държиш в течение за тези случаи.
— Ами, да, Бъч, но… малко е трудно да ти обясня точно сега.
— Така ми се струва. Виж, Клей — тук е Бъч. Забрави ли? Разбирам, че нещата може да са напечени. Знам как е. Само ми кажи кого сте арестували и какво е положението. Не трябва да се явяваме пред голямото жури днес следобед.
— О, това ли… Глупости! Един тип на име Текумзе Бут. Той не е убиец. Просто го въртим на шиш. Наистина нямаме нищо срещу него.
— Чакай една минута, Клей. Защо сте го арестували? Каква е връзката му с Клари?
— А, едно от моите момчета мисли, че той е карал колата на Клари. Някакъв скитник го забелязал в онази нощ. Не е голяма работа.
— На мен ми звучи поне като средна работа, държите човека, който може би е возил стрелеца. Кога ще мога да се срещна с онзи, как му беше името, Покахонтас?
— Текумзе. Да, добре, когато имам възможност, ще ти уредя нещо. Виж, Бъч, сега трябва да затварям. Търсят ме на другата линия.
— Майната му на другото обаждане! Какво, по дяволите, става тук? — Карп крещеше в телефона, но знаеше, че от другата страна вече никой не го чува.
6.
Залата за конференции на окръжния прокурор не се наричаше тронна зала през дългото управление на Франсиз П. Геръхи. Карп я помнеше като аскетично, малко очукано помещение с тежка дъбова маса, покрита със стъкло, и със скърцащи кафяви кожени столове. Въздухът бе напоен с миризмата от лулата на окръжния прокурор и от пурите на приятелите му. На стената висеше прашен, лош портрет на Франклин Делано Рузвелт, облечен във флотска униформа.
Всичко това бе изчезнало. Стените бяха боядисани в сиво, а на мястото на Рузвелт висеше неясна, полуабстрактна пастелна картина. Мебелите бяха издържани според мотелската мода и си подхождаха по цвят: маса от тиково дърво, столове от същия материал, тапицирани с пухкава синкава вълна, и, разбира се, самият трон, специално кресло, в което можеше да седи единствено самият окръжен прокурор, кресло, което, макар и в хармония с декора, бе малко по-голямо, някак си по-високо, малко по-луксозно тапицирано и малко по-разкошно покрито от другите дванайсет стола в залата, сякаш за да подобава на августейшата особа, която сядаше в него.
Карп си беше създал навик да закъснява за съвещанията при Блум и когато влизаше, Блум винаги казваше нещо, което трябваше да прозвучи объркващо и саркастично, но когато Блум откри, че на Карп не му пука, той започна да забавя собственото си влизане, докато Карп не пристигне. Това успя да накара всички други участници да се ядосват на Карп. Сега Карп пристигаше точно навреме и излизаше веднага в края на определеното време, независимо от това дали някой говореше или не.
В десет часа тази сутрин, когато Карп и Харкани влязоха, около масата имаше четирима души. Двама от тях бяха ченгета, цивилни, но значките им висяха от джобчетата на гърдите. Единият беше едър чернокож, доста светъл за расата си, другият бе слаб, по-дребен, мургав бял мъж. И двамата бяха облечени в подобни тъмни, добре скроени костюми. Белият носеше чисто бяла риза и червена копринена вратовръзка. Черният бе облякъл синя риза с бяла яка и синя копринена вратовръзка. Кари знаеше, че те са от отдела за наркотиците, точно толкова добре, както знаеше, че са обути с мокасини Бали за по сто и двадесет долара.