Но под обичайните прояви на загриженост за наркотиците в Харлем се развиваше нещо много по-дълбоко — ето защо се намесваха Рийди и Фейн. Обаче сега Карп имаше директна връзка с това, извън машинациите на Блум и Уортън, и смяташе да се държи за нея, започвайки с обяда, на същия ден.
Клубът на банкерите заемаше партера на седемдесететажна кула в южния край на Манхатън. През огромните прозорци, издигащи се от пода до тавана, човек можеше да види небето и пристанището като от капитанската каюта на огромен и едва движещ се кораб. Някога нюйоркските банкери се бяха събрали в своя клуб с червени кожени кресла и луксозно мебелирани стаи, защитаващи избраните с дебелите си флорентински стени и плюшените си драперии. Сега обаче, в средата на седемдесетте, те прекарваха последните си години като неоспорвани световни финансови барони в такива ипотекирани орлови гнезда, парадирайки гордо с тях над мравките отдолу.
Карп и Рийди седнаха на една от подбраните маси край прозорците. Сервитьорът спря да им вземе поръчката за питиета и Рийди поръча скъпо мартини. Карп взе кола. Рийди сбърчи вежди, а сервитьорът за малко не го последва.
— Ти не пиеш ли, Бъч? — попита Рийди.
— Не — отговори Карп. — Това е заради индианската ми кръв. Полудявам и тръгвам на лов за скалпове.
Рийди се разсмя, може би малко по-силно, отколкото си струваше шегата. Имаше красив смях, сърдечен и шумен, твърде емоционален. Смехът напомни на Карп за свадливия ирландски прокурор по убийствата от поколението на Геръхи, човекът, от когото бе научил занаята, напомни му и за самия Геръхи. Те се смееха така. Усети, че този човек го омагьосва, но като че нямаше нищо против.
Магията продължи. Рийди бе великолепен събеседник и познаваше всички в Ню Йорк. Разказа му забавна история за кмета и една за архиепископа, една за това как председателят на голяма банка и наследникът на огромни недвижими имоти се опитвали да смъкнат гащичките на видна телевизионна звезда.
Говореше и за себе си, пускайки по малко лична информация между забавните истории. Карп научи, че той е израснал в ирландския Йорквил, че бил едно от десетте деца на шофьор на вестникарски камион и си проправил път до Сейнт Джоунс и Юридическия факултет на Харвард, товарейки кашони на рибния пазар във Фултън.
Днес Рийди обядваше с филе миньон, чаша избрано червено вино, което днес бе Шамбертин от 1966 година. Карп си поръча същото и също си пийна от виното. Мерлийн поработи върху него през последните няколко месеца и макар че все още не беше го убедила във факта, че способността да пиеш вино е също такава част от цивилизования живот като способността да задържаш газовете си, той все пак бе стигнал до точката, в която вече не се давеше, когато тази искряща течност стигнеше до гърлото му.
Сега той се чувстваше отпуснат, нахранен и развеселен, изчаквайки доволно Рийди да стигне до съществените неща, които очевидно имаше предвид. Те се появиха заедно с кафето, което бе сервирано в малки сребърни канички cafefiltre. Кафето на Рийди бе сервирано с малко резенче лимон, нещо, което Карп (провинциалистът от големия град) не беше виждал преди. Рийди си бе човек с определени вкусове.
Рийди постепенно завъртя разговора към темата за самия Карп, разпитвайки го умело за миналото и за работата му. Карп разказа цялата история: момчето чудо в баскетбола, най-добрия защитник в щата, гимназиалния отбор, Бъркли, инцидента, коляното, загубените шансове в NBA, юридическия факултет, работата за Геръхи.
— Ето, той беше човек — подхвърли инстинктивно Рийди.
— Да, със сигурност си мислех така. Вие познавахте ли го?
— Не толкова добре, колкото бих искал. Бяхме заедно в най-различни комисии, по църковни и ирландски въпроси. Но бяхме в различни клонове на правото… и — внезапна лукава усмивка — аз винаги гонех парите, честно казано, а Фил, е, както знаете, той преследваше нещо друго. Не се случва често да срещнеш някого, за когото да можеш да кажеш направо: Ето един по-добър от мен. — Той вдигна чашата си. — В негова памет! — После двамата пийнаха и замълчаха.
Карп знаеше, че е подложен на внимателно наблюдение. Най-накрая Рийди заключи:
— Смея да кажа, че липсата му в канцеларията е осезаема.
— Може да се каже.
— Особено при сегашния титуляр.
— Особено — позволи си да отговори предпазливо Карп.
— Той е амбициозен, нали разбирате — подхвърли Рийди.
— Блум? Така ли?
— Да, иска да стане губернатор.
— Получава гласа ми — отбеляза кисело Карп. — Може дори да гласувам два пъти.
Рийди се разсмя.
— Да, очаквам го от теб. Той е приемлив кандидат. Всъщност ще ти кажа, в най-строга тайна, че той ще бъде кандидатът.