За Гватемала.
8.
Гласът по телефона беше приятен, но почти непознат.
— Здрасти! Обажда се Клиф Елиът. Елън Уегнър ли е?
Елън Уегнър отговори с едно колебливо:
— Да?
Гласът прозвуча развеселен.
— Не ме ли помниш? Клиф? От Чита миналата събота вечер?
— О, Клиф! — възкликна тя след възможно най-кратката пауза.
Срещаше толкова много мъже по баровете. Елън Уегнър беше секретарка в приемната на президентския офис в голяма застрахователна компания. Имаше си гадже, нещо такова, но в тази епоха, последната, в която една работеща жена можеше да си позволи да живее сама в манхатънски апартамент, и последната, в която сексът с непознати приличаше повече на нещо романтично, отколкото на руска рулетка, Елън не беше готова, както се изразяваше, да се обвърже.
Гаджето й беше свястно, за застрахователен чиновник, стабилен и надежден, но нощем, в града, възможностите бяха безкрайни. Тя беше симпатична: дълга до врата тъмна коса, леко накъдрена и оформяща лицето й с деликатните му, равни черти, и дребно, но много съразмерно тяло. Беше на двайсет и шест; все още имаше време за неочакваното. Всеки би могъл да влезе в някой от баровете, всяка вечер, да я види, да я грабне от там и да я понесе към планетата на сънищата.
Опита се да си спомни лицето на Клиф. Чуплива руса коса, усмихнати сини очи. Златни бижута, тя си спомни това. Красиви рамене — беше облечен с… ?
— Ти беше с онези прилепнали бели джинси, нали? — попита го.
— Да, а ти пиеше дайкирита — припомни той. — Не можех да откъсна очи от теб. Все още ли си толкова красива?
Тя се разсмя.
— Предполагам. Е… Клиф. Какво става?
— Ами, мислех да се обадя и да видя дали си заета по-късно.
— Оооо — въздъхна тя с почти искрено разочарование. — Имам среща след около час. Колко жалко!
— О, всичко е наред. Работата е там, че… помниш ли, че говорихме колко много харесваме Емерсън Лейк енд Палмър, а аз ти казах, че имам неиздавани записи от работата си — от студиото за звукозапис — и реших, че щом минавам през махалата…
— Искаш ли да дойдеш сега? Къде си? Нервен смях.
— Ами, всъщност, точно срещу теб. В телефонната кабина.
Хитро, помисли си тя, да се обади отсреща. Това беше вълнуващо и я ласкаеше, не бе нещо в стила на някой дребен застрахователен чиновник. Като на кино.
— Само минута — отговори тя и остави слушалката. Изскочи в коридора и погледна през прозореца.
Апартаментът й бе с изглед към вентилаторната шахта и коридорът бе единственото място, откъдето можеше да надзърне към Трето авеню. Беше почти мрачно, късен съботен следобед, но тя успя да види фигурата в телефонната кабина три етажа по-надолу. Беше той.
Тя се върна на мястото си и се огледа. Приемливо подредено. Вдигна полата, която подгъваше, хвърли я . на един стол в спалнята и затвори вратата. Огледа се в огледалото в дневната, прекара един гребен през косата си и пъхна ризата си в джинсите. После вдигна телефона.
— Качвай се тогава — предложи тя. — Но само за малко.
Когато Арт Дъгман беше ядосан, той стискаше челюстта си толкова силно, че малките възлести мускули, като гроздове, изпъкваха над нея, а по слепоочията му избиваха дебели вени. В Двайсет и осмо управление казваха, че от размерите на вените му може да се прецени степента на гнева му. На Лени Маус те му приличаха на пожарни маркучи, готови да се пръснат.
— Спокойно, Арт — опита се да го успокои той. — Не е дошъл краят на света.
— Момче, не знаеш какви, по дяволите, ги дрънкаш — изкрещя Дъгман. — Правят ни на глупаци! Колко мислиш, че ще се задържим, ако се разчуе, че сме се прецакали така?
— За какво говориш — прецакали сме се? От прокуратурата прецакаха нещата — те бяха изпратили едно хлапе, което не можеше да различи лайно от ламарина…
Дъгман го изгледа свирепо.
— Работата беше уредена. Мен ме натопиха.
— Ка-а-а-акво? Казваш, че окръжният прокурор е корумпиран и съдията също?
— Не знам за прокурора, но ако резултатът беше вързан в кърпа и треньорът извадеше звездата на отбора, за да вкара някое хлапе, което не е вкарвало и един кош в живота си, ти вероятно щеше да поискаш да провериш дали не си говори с букмейкърите. Съдията? Шибаният Нолън е затънал до уши още от иамтивека. Ако не е било уредено, оризът не е бакалска стока, а Мона Лиза е мъж.