Джефърс попита от ъгъла на стаята, където обикновено седеше, облегнал стола си в стената в пространството между шкафовете:
— Ако си прав, защо го пуснаха? Той не проговори…
— Защо? — повтори Дъгман. — Защо си мислиш? Това е нещо голямо, човече, наистина голямо и наистина тъмно. Замесени са сериозни играчи. Разбира се, той не проговори, но и никога не е бил обвиняван за убийство. Не могат да поемат такъв риск.
— Някой ще го очисти — отбеляза Маус.
— Сега схващаш, бебче! — възкликна Джефърс. — Добре го нагласи!
— Да ти го начукам, Мак — кресна Маус. — После се обърна към Дъгман: — Ще го приберем ли? Къде ще се дене?
— Ти къде мислиш? — изрева Дъгман. — Има само едно място, където да се скрие. При мама.
Елън Уегнър отвори една бира за госта си и диетична непсн за себе си. Изслушаха записа. Клиф изглеждаше по-нервен от преди, сякаш чакаше нещо да се случи. Когато записът свърши, Клиф стана да извади касетката. Бръкна в джоба на якето си.
— Това беше страхотно — отбеляза тя. — Може ли да го задържа? Или да си го презапиша?
— Не, не можеш — ще си навлека неприятности, ако разберат, че съм го изнесъл — извини се той. — Съжалявам.
— О — въздъхна тя, започвайки да се дразни. Нямаше нужда от двама предпазливци в един ден. Тя също стана и оправи възглавниците, на които седяха. — Ами, виж, наистина беше приятно, но аз трябва да се обличам, така че… — Започна да събира чашите и кутиите от масичката за кафе.
— Нека да те погледам как се обличаш — предложи нежно той.
Тя се обърна рязко, готова да го скастри. Но веднага се отказа като видя изражението на лицето му. После видя и ножа.
Маус караше бързо по Бредхърст авеню, през ненатовареното движение в харлемската съботна вечер. Всичко щеше да се раздвижи след вечеря, в прашния здрач, първо малките хлапета, затичани в крещящи тълпи под уличните светлини и през училищните дворове. После по-големите хлапета щяха да излязат и да висят на плътни групички около сладкарниците и закусвалните за бързо хранене, разкъсвайки нощта с оглушителната си музика, щяха да си крещят, да се подиграват, да ругаят, да излизат и влизат в стари шумни коли.
По-късно щяха да се появят по-възрастните мъже и жени, отправили се към магазините за алкохол или към клубовете, или към крайбрежните църкви, според това как бяха решили да се справят с живота в Харлем. Последни излизаха играчите, сводниците, комарджиите, курвите, контрабандистите, наркодилърите, макар да се бяха навъдили толкова много, че конкуренцията ги принуждаваше да се показват постоянно по улиците. Маус мина покрай няколко места, където открито се продаваха наркотици и където обикаляха тълпи от млади чернокожи мъже и жени, които говореха малко и често се здрависваха.
Нещата отиваха на зле, според Арт Дъгман, който бе живял тук през целия си живот. Дъгман с любов описваше на Маус какъв е бил Харлем в миналото, пълен с трезви, работливи хора, които строяли почтения си живот в един свят на непрестанна омраза и презрение, а от този живот извирала благословена музика, осветена от гениалния им език.
— Престъпността и Краля убиха Харлем — казваше Дъгман: престъпността — по очевидни причини, а Краля — заради това, че оглавил борбата за граждански права и кран на сегрегацията за онези, които имали достатъчно разум или късмет да си тръгнат.
Онова, което бе останало, харесваше на Маус. Маус обичаше Харлем. За него той бе като приказките от Хиляда и една нощ, които обичаше като дете — бедняшки, отчаян, екзотичен, вълнуващ. Това мнение не се споделяше от мнозинството бели ченгета от Лош Айлънд, поради което Маус бе в Триото Кинг Коул, а те не бяха.
— Завий надясно на Четирийсет и четвърта. Номер триста и шест — нареди Дъгман.
Маус завъртя синия плимут до бордюра половин пряка на изток, където Сто четиридесет и четвърта улица пресичаше Бредхърст, и паркира зад голям изоставен вагон, спрял до купчина брикети. Вагонът служеше за игрище на малките деца, за сборище на тийнейджърите и като удобно място за почивка на задрямали наркомани.
Когато трите ченгета излязоха от колата си, вътре бушуваше веселба; дузина младежи и по-малък брой момичета слушаха музика от мощен касетофон, оставен на покрива на вагона, смееха се, подскачаха и си подаваха бутилка сладко вино.
Дъгман и Джефьрс се насочиха право към входа на номер триста и шест, класическа харлемска пететажна тухлена къща с широки варовикови стъпала и первази, покрити с графити, и с обитатели, които се наслаждаваха на ранната лятна вечер. Докато двете ченгета се изкачваха по стълбите, те сякаш носеха със себе си невидим облак, който прекъсна небрежния разговор и накара всички да извърнат очи към тях.