Няколко секунди лицето на Бут отразяваше ясно отчаяната работа на мозъка му. Най-после той се съгласи.
— Добре, ще ви кажа, но ще трябва да ме пазите.
— Кой? — попита Дъгман.
— Вашият шеф. Фултън — отговори Бут.
Болеше я повече, отколкото си беше представяла, по-лошо от най-гадното схващане. Лежеше мълчаливо, а чорапогащникът на главата й подгизваше от сълзите на болка и ярост. Той си оправяше дрехите и крачеше из спалнята без да говори. След малко тя попита:
— Сега мога ли да стана?
Той не отговори. Мислеше. Не трябваше да вдига телефона, но не можа да устои на изкушението да си по-бъбри по телефона с онзи тъпанар, докато гледа путката на гаджето му. Но това си беше уловка. Гаджето можеше да идентифицира гласа му; момичето видя лицето му. Потвърждение от двама свидетели. Не беше добре.
— Какво правиш? — попита тя с писклив глас.
Той увиваше завивката около нея, подпъхна я здраво от двете страни докато тя заприлича на мумия с глава, увита в найлонов чорапогащник.
— Моля те, пусни ме… — извика тя.
Той възседна краката й, вдигна ножа с две ръце над главата си и го заби в нея с всички сили.
— Ка-а-акво? — извика Маус. — Лейтенант Фултън? Мамка ти, отрепко! Опитай пак!
Маус обърна недоверчивия си поглед към Джефърс и Дъгман, сякаш търсеше подкрепа срещу това абсурдно твърдение, но лицата на другите две ченгета излъчваха празна тържественост.
— Хей, момчета! Не вярвате на тези щуротии, нали? Фултън?
— Маус — започна тъжно Джефърс. — Син Транс Ам с бели джанти. Това беше колата на Лу. И той беше вътре.
Изнасилвачът се огледа внимателно в голямото огледало в спалнята. По него нямаше никаква кръв, освен по ръцете, там, където бе стискал ножа. Погледна тялото на леглото. Не си спомняше да я е мушкал толкова много пъти. Трябва да е изгубил представа за времето. Време! Погледна си часовника. От обаждането бяха минали само осем минути.
Той влезе в кухнята, изми си ръцете и ножа и го прибра в джоба на якето си. Взе бирената кутия и чашата, които бе използвал, избърса ги, изплакна чашата и я подсуши, после захвърли кутията в боклука. Накрая избърса и дръжката на крана.
Дванайсет минути. Още едно избърсване на уредбата, която бе докосвал. Тръгна към вратата. Почувства се добре, както обикновено, само че този път бельото му беше мокро и лепкаво. Беше изпитал още един, по-силен оргазъм, докато убиваше момичето. Два на цената на един, помисли той и му хрумна една още по-забавна мисъл: полицията ще си помисли, че е бил някой смахнат, всички тези прободни рани. Никой няма да го свърже с него. Той в крайна сметка не беше смахнат.
Изнасилвачът отвори вратата, увил ръка в носната си кърпичка и излезе.
Тримата детективи и техният гост подкараха на юг във все по-шумната вечер. Всяко ченге размишляваше върху откровението на Бут. Маус наруши мълчанието.
— Все още не мога да разбера — избъбра той — защо вярваме на думите на този тъпанар…
— Не са само думи — обади се Дъгман от задната седалка.
— Какво тогава? Какво! Слухове? Улични глупости?
— Нещата се покриват. Улицата знае, че става нещо. Ето, ще ти покажа. Маус, виждаш ли тази опашка от коли, чакащи да си купят дрога? Влез в опашката. Мак, грабни един от тях.
— Кой?
— Който и да е. Правим научен експеримент.
Маус спря колата до дузина мъже, които предлагаха стоката си. Слаб мургав мъж с лавандулова тениска и бейзболна шапка на Мете приближи до прозореца, сложи ръце върху него и попита:
— Какво искате? Имате всичко и цената е добра. Имам трева, хапчета, хероин, кока…
Удряйки като кобра, Мак сграбчи човека под мишницата и го дръпна през прозореца. Маус даде газ и те изреваха надолу по улицата.
Мак завъртя човека, така че главата и раменете му да паднат в неговия скут, а краката му продължиха да се мятат през прозореца. Огромната ръка на ченгето се отпусна нежно върху гърлото на дилъра.
— Как… как… к'во става, мамка му? Пусни ме! — започна да нарежда той.
Мак отпусна ръка по-силно и заглуши виковете.
— Слушай, човече — започна кротко Мак. — Просто искаме да разберем нещо. Откъде вземаш стоката? Не отрепката, от която вземаш ти, а големия мазник. Кой е хамбарът, човече? — Той повдигна леко ръката си.
— Не знам за к'во говориш, човече! Каква стока?
Мак отпусна отново ръката си. Когато я вдигна, дилърът се дави и кашля доста дълго. Мак повтори въпроса си и този път дилърът изграчи:
— Чо-чо.
— Чо-чо Уилис, а? — попита Мак. — Добре, кой още е в бизнеса?