— Скъпа, извини ме, задето казвам на котката котка. Била съм в бизнеса. Ушила съм повече сватбени рокли отколкото са космите, останали по главата ми. Не си първата, повярвай ми.
Мерлийн погледна към Карп, който стърчеше като телефонна будка, оглеждайки тавана.
— Декември — отговори късо.
— Прекрасно — усмихна се леля Софи. — Ще стана прапралеля, ако доживея. — Тя стисна Карп за лакета. — Ти, момзер*, ела с мен в кухнята да ми помогнеш да извадим тавата от фурната. Не искам да се навеждам толкова, току виж, няма да мога да се изправя. — После се обърна към Мерлийн. — Настани се удобно, скъпа. Тук има бар, вземи си каквото искаш. На мен можеш да ми приготвиш малко скоч със сода и лед, благодаря.
[* копеле, хитрец, палавник (идиш). — Б.пр.]
Дребната жена измъкна Карп, а Мерлийн отиде до бара, влизайки навътре в дневната. Стаята бе обзаведена по модата от края на трийсетте — мебели, боядисани в стил арт-деко, в бежово и бледосиво, барелефи на жени с дървени коси, вдигнати на кокове, бяло детско пиано, отрупано със снимки в сребърни и дървени рамки.
Дебелият килим беше бежов, както и стените, върху които се открояваха две големи литографии, поставени в рамки и подписани, едната от Бен Шан, а другата от Пикасо. Всичко бе блестящо и добре поддържано, без излишна превзетост или суета, както в онези музеи, където хората наистина живеят в старовремски костюми сред колониални антики.
Барът също напомняше за времената, когато заможната средна класа изливаше в гърлата си огромни количества твърд алкохол по всякакъв повод, стига повече от двама души да останеха в една стая за повече от три минути. Мерлийн приготви скоч за Софи и кола за Карп. Ограничи се с бяло вино, от уважение към Малкото Притеснение.
Отпивайки от виното, тя огледа снимките на пианото, най-напред небрежно, после очарована, сякаш осъзна, че те хвърлят недостъпна досега светлина върху мистериозния непознат, с когото се бе обвързала. Ето я леля Софи и още една жена, към двайсетте. Софи, прекрасна като младо синигерче, се смееше, докато дружката й, не толкова надарена, но все пак красива, гледаше подозрително към фотоапарата с лице, изпълнено с безпогрешна праведност: жестоката покойна баба на Карп.
Сватбен портрет от трийсетте: висок мъж, решителен и уверен, с широките скули на Карп, и красива жена със сивите очи на Карп, очи, които изобщо не бяха уверени, върху красиво, мило и вглъбено лице. Покойната майка и отчужденият баща. В съзнанието й експлодира мисълта, че сега всичко това расте в нейното тяло. Разлюля я като вълна и тя се замая за момент.
Зрението й се проясни и тя посегна към друга рамка. Три момчета, на възраст около осем, десет и дванадесет, най-малкото — нейният любовник. Другите две парадираха с изкуствени усмивки, окуражени от фотографите; малкият Бъч, напротив, сдържаше едва доловим призрак от тайна усмивка на устните си, а малката му брадичка бе вирната непокорно. Необясними сълзи опариха очите й.
Тя ги изтри и продължи. Портрет на европеец с перлена игла за вратовръзка и малки мустачки. Съпруг? Брат?
В черна махагонова рамка — малка сребриста снимка, направена през миналия век: голямо семейство пред селска къща през лятото, мъжът — с шапка и голяма брада, жените — с дълги бели рокли, момчетата — с къдрави бакенбарди, малките момиченца — с престилчици. Старата Страна. Бабата на Мерлийн имаше купища такива снимки, от друга Стара Страна. За пръв път откак се запозна с Карп, на Мерлийн й дойде на ум, че разликата може да се окаже важна.
Останалите снимки показваха една по-млада Софи с други хора, облечени елегантно по модата от двайсетте и трийсетте, обикновено на масички за кафе, покрити с храна и бутилки, и на улицата, по тройки и двойки, вкопчили се един в друг, смеейки се пред фотоапарата. Улиците бяха някъде в Европа — а, това беше Париж: табели на френски, типичният вход към метрото на заден план.
Мерлийн се усмихна и огледа по-внимателно една от тези снимки. На нея Софи държеше ръката на жена със заострено лице и големи интелигентни очи. Мерлийн внезапно разпозна Колет*.
[* Сидони Габриел Клодин, псевдоним Колет (1873—1954) френска романистка. — Б. пр.]
Така любопитството на Мерлийн бе провокирано непоносимо и след отличната вечеря, по време на която две бутилки приказно Монтраше последваха неусетно supieme de volaille и развързаха езиците на двете дами, а Карп стигна до състояние на ухилено изумление, тя повдигна въпроса за колоритното минало на Софи.
— Колет, да — разсмя се Софи. — Още една с пети размер. Да, да, разбира се, скъпа. Всичките ги познавах. Ние сме дошли в Ню Йорк от Полша — аз и сестра ми, да почива в мир, пет години шиене, а аз ходех с един танцьор. Нехранимайко, но с такова великолепие, quel beau, никога не си виждала. После — кой знае? — след година, той избяга с една putain, кой знае къде. И, тъй, събуждам се аз в Париж, без една стотинка, какво да правя? Слава Богу, можех да си служа с иглата. Работих за Уорт, за Мейнбошер. После си имах собствено кътче на Рю Шамполион. Всички те идваха при мен — актрисите, гаджетата, писателите. Защо не? Бях добра и им вземах евтино. Ма petite juive, така казваха те.