Тя се разкикоти.
— Знаеш ли какво направих? Имах приятелка, шармантна красавица, tres beau mondaine, versteh's? Много фина дама. Аз бях слугинята, малката мишчица на заден план. Виждах роклите. После се връщах, купувах плат, носех го в магазина и шиех роклите. За моята приятелка и за нейните приятелки.
— Ти си ги правела? По памет?
— Разбира се, че по памет — ти какво си мислиш? Всеки шев, по-добър от Дьор и на половин цена. Никой не можеше да ги различи. Ето как се запознах с Макс. Макс, моят съпруг, да почива в мир. Когато видя какво правя, той каза: Софи, в твоята работа има милиони. Направи роклите, вземи кройките, а аз ще ги изпратя в Ню Йорк, там имам хора, които ще могат да произвеждат хиляди с машини. Направих го и той се оказа прав, забогатяхме. Cousu d'or! Всяка година сновях напред-назад, напред-назад, с кораби, със самолети. Само в първа класа. В Париж винаги отсядах в хотел Джордж Пети. И се оженихме. Защо да не смесим бизнеса с удоволствието, предложи той. Разумен мъж, aimable! Това беше Макс. Щеше да го обикнеш. Роджър, ти помниш ли чичо Макс?
Карп се размърда, промърмори нещо и отново потъна в усмихнатия си унес.
— През първия ни сезон той ми подари това. — Леля Софи протегна ръка през масата, за да покаже на Мерлийн една от гривните на китката си. Беше дебела и широка лента от масивно злато в стил арт-нуово, украсена с редица ягуари, бягащи през джунглата. Очите им бяха от диаманти, а джунглата бе направена от долепени един до друг смарагди.
Мерлийн огледа гривната.
— Невероятна е — възкликна тя и замръзна за миг. Точно над гривната, върху слабата китка имаше ред замъглени сини цифри: 75955. Под тях бе татуирано мъничко сърце в червено.
Леля Софи долови промяната в изражението й.
— Да, това. Той ме молеше, настояваше: Софи, не ходи тази година, имам лошо предчувствие. Но аз, какво ли разбирах тогава… Бях забравила, че съм еврейка. Отидох за пролетното ревю през 1940 година и бум, идват нацистите. Хванаха ме. Крия се аз две години. Шия. Гладувам. После ме прибират — не ме питай! Un tour de cochon! За две години, три месеца и тринайсет дни смених три лагера. Не броях минутите. Също шиех, за нацистите, те също искаха красиви дрехи за своите момичета. Е. Получих си сувенир на китката. Връщам се с кораб. Макс е там. В сърцето си знаех, че ще се върнеш, казва ми той. Иска де се отърва от това, но аз съм твърда, не, никога не трябва да забравяме. Но си сложих това сърце сама, за да скрия, нали знаеш, свастиката.
Старата дама въздъхна. Тихо и спокойно.
— Роджър, той винаги се интересуваше, толкова се интересуваше. Майка му, да почива в мир, му казваше: Остави леля Софи на мира, тя не иска да си спомня онези времена, но той все питаше. Един път, сладурчето! Ще си умреш от смях. Извади един малък парцал и сапун. Ще изчистя това от леля Софи. И търка той, търка, а колкото повече търка, толкова по-ясни стават цифрите. А той плаче и търка. Помниш ли, Роджър?
Мерлийн видя, че Карп е наострил уши, че не се усмихва, че е сериозен.
— Да — промълви.
Софи продължи.
— Пита ме — как така са сложили малка чертичка на седмицата, а аз му обяснявам: те са много внимателни, нацистите, не искат да я сбъркат с единицата. Боже прости, можеха да убият един и същ човек два пъти.
Тя се разсмя и поклати глава.
— Е, скъпи… quel mignon! Ти щеше да пораснеш и да отмъстиш на тези нацисти заради леля си Софи. Е, кажи ми, Роджър, какво чуваш за Даниел и Ричард? На мен никога не ми се обаждат.
Карп и леля му започнаха да си говорят за семейството, спомени, смесени с новини за раждания, смърти, колежански дипломи, професионални успехи или провали, размисли за отсъстващи хора, за случайните проклятия върху черните овце от рода. Мерлийн допиваше остатъците от виното и слушаше въодушевените легенди за Карп по бащина линия и за Гимел — по майчина. До този момент не беше й хрумвало, че Карп също като нея е изскочил от един ограничен имигрантски кръг с неговите звезди, с неговите клоуни, с неговите скромни труженици.
И преди знаеше, че Карп си има своите скрити дълбини; но никога преди тази вечер не бе зървала съществата, които ги обитаваха, и бе едновременно очарована и уплашена, както когато изучаваше онези снимки на пианото.