Карп изглеждаше толкова изолиран като човек, толкова затворен, едно уникално същество, че Мерлийн си позволи да предположи, че корените на Карп не означават почти нищо за него, както беше при нея: интересен факт, екзотична подправка; понякога, както при подготовката за сватбата, дребни неприятности. Тя виждаше в Карп един съвършено претопен нюйоркчанин, като самата нея. Сега й стана ясно, че в цялата сплав може да има парче от един по-устойчив метал, нещо древно и твърдо като диамант.
Леля Софи отпадаше, паузите между забележките й ставаха все по-дълги, гласът й заглъхваше в дрезгав шепот. Карп и Мерлийн почистиха масата и, с много искрени обещания да се отбиват по-често, се сбогуваха.
Отвън на улицата, търсейки такси в Сентръл парк уест, Карп изглежда се беше поосвободил от мрачното си, пораженческо настроение, което го бе обхванало като идваха насам. Той прегърна Мерлийн и я попита:
— Е, хареса ли ти моята леля Софи?
— Направо се влюбих в нея — отговори прочувствено Мерлийн. — Взел си много неща от нея.
— Така ли мислиш? Тя е една корава стара дама. Всичко, което съм наследил от нея, може да ми е от полза.
Едно такси се появи и Мерлийн го спря с оглушителното си изсвирване с два пръста. Тръгнаха към центъра и Кари отбеляза:
— Да, тя е голяма работа. Докато бяхме в кухнята, ме погледна и ме попита какво не е наред, бях толкова отчаян. Погледнах към нея и, не знам, започнах да се чувствам по-добре. Странно, спомних си, че ми въздействаше по същия начин като бях хлапе, когато се чувствах нещастен. Когато мама почина. Има и по-лоши неща, скъпа, съчувствие, но… някак си всичко си идва на мястото, защото знаеш, че каквото и да преживееш, това са глупости в сравнение с онова, което е преживяла тя. И ето я, толкова забавна, щастлива старица.
Карп замълча в полутъмнината.
— И тази работа с татуировката… — Той се разсмя. — Никога не можах да преодолея чертичката върху седмицата. За да не объркат труповете… Боже! От години не бях се замислял за това, то е като… — Карп изведнъж прекъсна рязко и се изправи в седалката си. Погледна си часовника.
Мерлийн усети жеста и попита:
— Какво има?
Карп се наведе напред и даде нов адрес на шофьора. Таксито зави наляво и скоро се носеше на запад.
— Не се ли прибираме?
— Не — отговори Карп. — Отиваме до един клуб. Да послушаме малко музика. Да живнем малко.
— Бъчи, какво удоволствие! — извика Мерлийн. — Нека да я чуем заради леля Софи! Къде отиваме?
— В едно малко заведение надолу. Пепър — поясни Карп.
— Иисусе, Бъч, представа си нямах, че знаеш такива места — учуди се Мерлийн, взирайки се в задимения мрак на Пепър. — Това се оказа вечер на откровенията!
Настанена на маса с размерите на чиния до вратата на тоалетната, Мерлийн отбеляза:
— Боже, тук наистина знаят как да се отнасят към белите. Мамка му, Бъч, не съм идвала насам да послушам музика откак бях в гимназията.
— Стари спомени, а?
— Да, напоркай ме със сладки питиета и може да те обладая още в таксито.
— Не докрай, нали?
— Е, може би само мъничко, ако си суперготин. Между другото, групата не е лоша. Кои са?
— Не знам официалното им име. Не позна ли пианото?
Мерлийн остави чашата си и присви очи.
— Прилича на… Клей Фултън?
— Да, той е.
Мерлийн го изгледа подозрително.
— Заговорът загрубява. Дали не сме тук за още нещо освен за някаква си безгрижна веселба?
Карп сви рамене и поръча две бири на минаващата покрай тях сервитьорка. Групата приключи изпълнението си, а след няколко минути Клей Фултън мина покрай масата им на път към мъжката тоалетна. Мерлийн понечи да го поздрави, но Карп вдигна пръст към устните си и поклати глава. Фултън мина през вратата и Карп стана.
— Ще се върна след минута — обеща той.
Фултън стоеше до писоара. Карп го изчака да приключи.
— Какво правиш тук, Бъч? — попита го рязко той.
— Слушам музика с Мерлийн. Помислих, че можем да си поговорим с теб докато съм тук.
Фултън се престори, че си гледа часовника.
— Да, добре, иска ми се да си побъбря с теб, но трябва да се обадя тук-там.
Карп не помръдна от мястото си пред вратата и стойката му показваше, че няма намерение да се отмести.
— Пусни ме да мина, Бъч — усмихна се кисело Фултън.
— След секунда, Клей. Просто трябва да разбера нещо. Говори се, че онзи ден си стрелял по Текумзе Бут.
Усмивката на Фултън изчезна,
— Не знам за какво говориш — сопна му се той.
— Знаеш, знаеш. Някой се убита да убие Бут в къщата на майка му, а групата на Дъгман те е видяла да си тръгваш от там и аз просто исках да…
— Какво е това, по дяволите, Карп? Аз съм ченгето. Аз задавам въпросите. Не ме занимавай с тези глупости! А сега се махни от пътя ми, по дяволите!