Фултън започна да става неспокоен. Някой почука по заключената врата на тоалетната. Карп осъзна, че му остава по-малко от минута, за да приключи.
— Давай на въпроса, Бъч — подкани го Фултън.
— Въпросът е там, че те грешат. Ти грешиш. Не са няколко луди типове. Те са свързани с някого. Не го правят на своя глава. Правят го за някого и който и да е той, със сигурност има огромно влияние.
— Откъде знаеш това?
— Привлякох вниманието ти, а? Съдията, който освободи Бут, ме накара да се замисля. Защо ще го прави? Един съдия заговорничи с луди ченгета? Може би, ако беше някой друг съдия, но не и почитаемият Мазник Нолън. Това е лека категория — интелектуална и морална. И криминална лека категория, това е важно за мен. От самото начало взема, но на сигурно.
Карп го изгледа с ирония.
— Не протяга много съдийския си врат, нали разбираш? Дребните далавери са неговата специалност, за размисляне, но не и дебелите пликове. Някой му се обажда, Тери, мой човек, току-що чух, че IBM се разцепват и си позволих да ти взема сто акции. И между другото… Ето как е станало. Но едно ченге влиза при него и казва: Съдия, ние избиваме тези наркодилъри, прочистваме улиците за гражданите и сега искаме да освободиш единствения свидетел, за да можем да пречукаме и него. Няма начин, шефе.
— Кой е човекът тогава? — попита Фултън, стигайки веднага, както Карп се страхуваше, до ключовата слабост на хипотезата.
— Имаш предвид човека, който се е обадил на Нолън? Е, и аз не знам.
Фултън въздъхна. Сви рамене и тръгна към вратата. Този път Карп не му препречи пътя. Фултън се обърна и каза:
— Хубава история, Бъч. Хипотетично казано. Обаче не знам какво възнамеряваш да правиш с нея…
— Но знам как да разбера — прекъсна го Карп.
— Как?
— Ще питам Текумзе. Той ни завежда до ченгето, а ченгето ни води до човека.
Фултън се ухили широко и поклати глава.
— Не се отказваш, нали? Какво те кара да си мислиш, че Бут ще проговори? Той никога не е говорил през целия си скапан живот, освен за да изтърси някоя лъжа.
— С мен ще говори — заключи уверено Карп и още докато думите се оформяха в устата му, планът за това как ще ги осъществи, се появи готов и завършен в мозъка му. — Ела утре и ни гледай как ще се разиграем. Ще го уредя.
— Най-добре да не казваш на Дъгман, че ще съм наблизо — предупреди го Фултън. — Мисля, че вече не ми вярва и не му се иска да ме пуска покрай Текумзе.
— Не, ще уредя да няма контакт — обеща Карп. — Между другото, трябва да му се обадя. Случайно да знаеш къде е?
— Да, тази вечер е нощна смяна в управлението.
— Добре, ще ти се обадя утре, след като уредя всичко.
Фултън кимна и тръгна.
Карп отиде до телефона и се обади на Дъгман. След малко предварително извъртане Дъгман стана изключително услужлив. Детективът все повече се изнервяше за своето положение: работеше за един лейтенант, когото е за съучастник в същите тези убийства, които лейтенантът му бе наредил да разследва; държеше тайно свой пленник, който можеше да се окаже ключов свидетел в тези убийства; и надушваше, че някъде зад всичко това се въртят големи колела, колела, които можеха да смажат петдесетгодишния чернокож детектив даже без да забавят ход.
Безстрашен на улицата, Дъгман се чувстваше безпомощен пред силите на бюрокрацията; той си търсеше убежище и когато откри, че окръжният прокурор ще му го осигури, бе безкрайно благодарен.
След обаждането Карп се върна при Мерлийн, която бе поръчала още по едно питие.
— Здравей, моряко — усмихна се тя. — Остана вътре достатъчно дълго за една свирка.
— Какво е свирка?
— Петдесет долара, също като в центъра — отговори светкавично тя.
Карп погледна многозначително питиетата. Мерлийн улови погледа му.
— Това е винен шприц, докторе — опита да се оправдае тя. — Доколкото мога съм ограничила пушенето и пиенето, но ако мислиш, че ще стана фашистка на тема здравословно хранене, защото съм глътнала плон—дера, нещо си сбъркал. Майка ми пиеше по пинта вино и пушеше по един пакет Пел Мел всеки ден през шестте си бременности и всички ние сме напълно нормални.
— Включително и присъстващите? — осведоми се Карп.
— Исках да кажа, освен мен — поправи се Мерлийн и пусна шеговита усмивка. — Но наистина, какво става — с Клей и всичко останало?
— Канцеларска работа. Опитвам се да наваксам с някои неща — смънка уклончиво Карп.
Мерлийн се нацупи.
— Много добре — в такъв случай аз няма да ти кажа моята тайна. О, добре, ще изкарат още една серия.
Фултън и триото му се бяха върнали на малката сцена и без увертюра се впуснаха в живия си неравноделен ритъм.