— Че той откъде разбра? Аз почти не си отворих устата.
Рийди разтри внимателно парче лимонова кора по ръба на чашата си и отпи.
— Той знае. Ти си висок, имаш честно лице. Евреин, но не прекалено евреин. Досието ти е добро, не че на някой му пука. Лошото досие може да провали някой кандидат, но доброто не е достатъчно, за да спечелиш.
— Какво е достатъчно?
— Парите. Какво друго? Половин милион ще свършат работа като начало. — Той погледна строго към Карп. — Ти нямаш, нали?
— Не е нещо, което да забележиш. Бурканчето ми със стотинки е доста пълно, но все забравям да мина покрай банката за онези малки хартиени тръбички. Предполагам, че ти нямаш такъв проблем.
Рийди се ухили.
— Не си прави шеги с парите, Бъч. Парите винаги са нещо сериозно, особено в настоящата компания.
— Ще го запомня. Нека тогава да говорим сериозно — какво ще кажеш за Фейн? Той също ли е богат?
— О, смятам, че е доста заможен — отговори небрежно Рийди. — Има доходни имоти в покрайнините. Също и някакви инвестиции. Хората обичат да подаряват акции на конгресмените.
— И може би на съдиите. Познаваш ли един съдия на име Нолън?
— Знам името. Защо?
— Просто се чудя. В тези наркоубийства, които разследваме, съдията Нолън освободи един свидетел заради нещо, което при него прилича на излишна конституционна педантичност. Човекът излезе и някой се опита да го убие. После изчезна.
— Мислиш, че е мъртъв?
— Не бих се изненадал. Убиецът в тези случаи е доста ловък. Може би ще е интересно да открия дали миналата седмица някой не е предал някаква доходна информация на съдията Нолън.
Рийди кимна.
— Искаш да проверя?
— Да, бих искал, ако не е проблем — отговори признателно Карп, докато си мислеше, без никаква признателност, че онзи, който го е направил, вероятно е бил от хората, които посещават подобни събирания. Или точно това събиране.
— Е, кажи ми, Мерлийн — с какво се занимаваш? — Той се казваше Глен. Беше Козирог, живееше в Ингълууд, обичаше музиката.
— Имаш предвид какво работя! Работя в прокуратурата. — Мерлийн наблюдаваше внимателно лицето му. Никакви капчици пот по челото, никакво диво извъртане на очите. Вместо това — пародия на предпазливост.
— У-ха. По-добре да внимавам с теб. Каква си, юридически помощник?
— Хм, нещо такова. Ами ти?
— Аз съм в телевизията — отговори той. — В продукциите на ABC.
— Впечатляващо — възкликна Мерлийн, припомняйки си своите картони. — Общуваш ли с много звезди? — Накарай го да говори. Заинтересувай го. Човекът се бе преместил така, че сега се намираше между Мерлийн и изхода. Тя опита да проточи ненатрапчиво врат, за да може да вижда вратата, докато в същото време постоянно поглеждаше към стената с папратите, опитвайки се да зърне Джоан.
— Търсиш ли някого? — попита той.
— А? О, всъщност не.
— Постоянно поглеждаш към вратата — отбеляза той.
— Ами, да, трябваше да се срещна с приятелката си по-късно.
— Не с приятеля си?
— Нали точно това търся тук — отговори Мерлийн възможно най-кокетно. Усмивка. Поклон. Покажи малко гърди.
Окуражен, човекът се приближи до нея. Тя усетл одеколона му и миризмата на кожа от якето му.
— Е. Ще правим ли нещо? — Той докосна многозначително носа си.
— Хм, какво например?
Той се разсмя.
— Нали знаеш, да смръкнем. Да направим по две линийки в кенефа. Да ни дойде настроение.
Мерлийн не живееше в манастир, но никога досега не беше получавала предложение да опита кокаин, не и от някой непознат. Не беше очаквала той да го направи и това попречи на ролята, която се опитваше да изиграе. Тя поклати глава в спонтанен и енергичен отказ.
Това очевидно не бе отговорът, който се очакваше от мацките в Тенджърийнс. Лекомислената усмивка на човека изчезна и той сви рамене.
— Ами… Да потанцуваме? — предложи той.
— Не — отговори тя. От дансинга не би могла да вижда вратата, нямаше да забележи Рейни. После, като видя, че усмивката му изчезна напълно, тя допълни: — Аз, ъ-ъ, си ударих крака докато играех тенис. Буквално съм осакатена.
Отново усмивка.
— Хей, аз също играя. Къде ходиш?
— Хм, нали знаеш, навсякъде.
— Къде например? На Десета улица? На кортовете в центъра?
— Да, на тях. И, хм, нали знаеш, в Y. — Човекът я изгледа странно и целият ентусиазъм се изпари от лицето му. Мисли си, че лъжа. Мисли, че се опитвам да го зарежа. Това не помагаше. Трябваше да открие Джоан. — Виж, трябва да отида до тоалетната. Защо не поръчаш по още едно питие? Веднага се връщам. Не си тръгвай! — Тя се опита да инжектира кокетен тон в гласа си.
Той кимна и тя тръгна като не забрави да повлече крак след себе си, като Квазимодо.