Харкани знаеше, че прочутата Синя Стена си има своите пукнатини и слаби места. Ченгетата не биха доносничили срещу брат полицай, но докато някой от тях беше подложен на сериозно разследване, те обичаха да се държат на разстояние, да се отделят дискретно от заболелия член на глутницата, особено когато не бяха на дежурство. Дори заподозрените знаеха това и приемаха като нещо естествено да ограничават контактите си по време на активната фаза от разследването.
Харкани знаеше също, че ако Фултън е бил замесен в убийствата на наркобароните, той не бе работил сам. Или някой от подчинените му му беше помогнал, или бе потърсил някого отвън, което би било един по-умен ход. Все пак бе изненадан от онова, което научи. Куражът на този човек бе достоен за уважение. Кой бе виждал Фултън през последните няколко седмици? Кои бяха новите му приятели по чашка? Самите ченгета, които представяха полицията в специалния отряд по наркоубийствата — Менинг и Амалфи.
Е, дали те се опитваха да накиснат Фултън? Дали водеха свое независимо разследване? Друго обаждане, този път до заместник шефа на Вътрешни разследвания, който дължеше една услуга на Харкани. Все по-любопитно. Менинг и Амалфи не разследваха Фултън. Всъщност, въпреки упоритите слухове за Фултън, срещу него изобщо не се водеше активно разследване. Заместник шефът намекна смътно, че това е по заповед отгоре. От кого? Шефът не искаше да каже.
Дотук беше добре. Близкото приятелство на Карп с шефа на детективите бе добре известно. Единствената оставаща загадка бе онази работа със записа в парка. Защо Фултън и Карп ще записват Текумзе Бут? Той помисли около пет минути. А, ето какво било! Сега всичко си дойде на мястото. Вдигна телефона да се обади още веднъж, после размисли и остави слушалката. Онова, което трябваше да направи, не беше за телефон.
Карп разтри очи и вдигна поглед от дебелото дело, което Мерлийн бе насъбрала за изнасилвача с чорапогащниците, променил се постепенно в убиец. Сега той си имаше име: Алън Мейснър, красиво еврейче от Бронкс. Завършил колеж, чиновник от средния ешелон в телефонна компания, мил с майка си, истински шок за съседите. Хобито на Мейснър и главният му интерес през свободното време бе, не е нужно да се казва, аматьорс—театър.
Карп се прозя и продължи да чете. През последната седмица не можа да спи добре; никога не можеше, когато Мерлийн навлизаше в период на мъчителна и студена учтивост. Отново се чудеше дали това наистина е резюме на предстоящите около трийсет години. Знаеше, че пропуска нещо, Мерлийн искаше нещо от него, но той не можеше да се досети какво е то. Само се надяваше тя да му каже, да му го изложи подробно, за да може той да играе по правилата.
Обратно към досието. Добро дело, помисли си той. Въпреки забежките си извън установената програма, Мерлийн беше първокласен прокурор. Тя извика жертвите една по една и всички те посочиха Мейснър, строен в редица заедно с още няколко души. След ареста претърсиха апартамента му и откриха части от всичките му маскировки: перуки, грим, контактни лещи и подплънките, които бе използвал, за да променя ръста си. Намериха и малко тефтерче с имената и адресите на жертвите — написани с почерка на Мейснър. Пуснаха запис с гласа на Мейснър на Сет Олмън и той го идентифицира като гласа, с който бе разговарял по телефона по време на убийството.
Все добри неща и получени по законен начин. Щеше да издържи в съда. Но същината на делото, разбира се, беше чорапогащникът. Пет жени, всичките застават поотделно в съда и описват как техният изнасилвач е увивал главите им с чорапогащник, когато това се комбинираше със снимките от местопрестъплението, снимките на надупченото тяло на Елън Уегнър, на увитата й глава, това щеше да разбие безмилостно защитата. В правото това се наричаше обичайна схема, план или модел, а Карп знаеше, че то е особено убедително за съдебните заседатели. Заседателите не знаеха много, но разбираха нещата, които можеха да разпознаят у самите себе си. Всички те знаеха какво е навик, а повечето знаеха и какво е мания.
Той понечи да звънне на Мерлийн, да я извика, за да обсъдят някои детайли, да я похвали за добре свършената работа. Но остави слушалката. Не можеше да я погледне през бюрото. Вместо това подписа едно предавателно писмо като шеф на бюро и захвърли пакета в подноса за окръжния прокурор. С подписа на Блум върху него — чиста формалност — Мерлийн щеше да поеме делото пред голямото жури, което щеше да внесе обвинителия акт — също формалност.
Карп се прозя отново и взе следващата папка.
Сид Амалфи живееше в приличен квартал в Куинс с големи двуетажни къщи на улици с кленове. Кварталът бе населен главно с граждански служители на средно ниво и квалифицирани работници и в него почти нямаше престъпност. Къщата на Амалфи си имаше бял кадилак последен модел в гаража и голям Бейлайнър с ремарке, паркиран на улицата отвън. Малко необичайно за махалата, но не напълно непознато; някои момчета залагаха на мачове, на конни надбягвания и понякога вадеха късмет. В крайна сметка трябваше да има и печеливши, нали? Амалфи обаче имаше и апартамент в Куин Бей, на Бахамите, с яхта, която се поклащаше пред него и не се събираше в ремарке. Това беше не само необичайно, но и невъзможно, ето защо тези неща се водеха на името на зет му.