Беше осем часа и се мръкваше, когато Амалфи спря очукания си полицейски плимут в алеята си. Все още беше изнервен от мисълта как ще се развият нещата с Фултън. Той беше нервният; имаше семейство и много повече за губене. Менинг беше спокойният и макар че на Амалфи му бе трудно да си го признае, също така и лидерът в техния заговор. Нещата в работата се бяха променили, но Амалфи все още имаше проблеми с това да получава заповеди от един чернокож. А сега се включи и още една чернилка.
Той заключи колата и прекоси моравата, стъпвайки внимателно върху специално поставените камъни. Още две работи — още петдесет бона — и щеше да има достатъчно, за да предаде значката си и да се оттегли, никога вече да няма притеснения за пари, децата щяха да бъдат осигурени, риболов по цял ден, пиене по цяла нощ…
На тихата улица се затръшна врата на кола. Той чу стъпки зад себе си и стомахът му се присви. Понечи да посегне към пистолета под мишницата си, но разпозна първия от двамата мъже, които приближаваха по пътеката. Беше Роланд Харкани. Другият беше слаб човек с тежка челюст. Амалфи не го познаваше лично, но знаеше, че е ченге.
— Детектив Амалфи — обади се Харкани, — искаме да си поговорим с вас.
— За какво, Харкани? Не съм на работа. — Амалфи погледна изпитателно към другия, който извади картата си от джоба на сакото си и я размаха.
— Сержант Уолдбаум, Вътрешен отдел — представи се той.
Амалфи протегна ръце и се усмихна насила.
— Хей, момчета, какво има? Трябваше ли да идвате у дома, нощем?
— Сметнахме, че е по-разумно. Колкото по-малко хора знаят на този етап, толкова по-добре — заключи Харкани.
— Какво да знаят? — попита Амалфи. — Да не би да съм подложен на някакво разследване?
— Разследването приключи, Амалфи — обяви Харкани. — Записът е у нас.
Лицето на Амалфи трепна неволно.
— Какъв запис?
— Записът, Амалфи — тросна се Харкани. — Записът на Бут. Касетата на Фултън. Всичко свърши. Убийствата на наркодилърите. Знаем цялата история. Въпросът е кой ще поеме вината…
— Не знам за какво, по дяволите, говориш, Харкани — изсъска Амалфи, опитвайки се с мъка да запази гласа си равен и спокоен, борейки се с прилива на паниката в гърлото си. — И не е необходимо да слушам проклетите клевети пред прага на дома си. Искате да ме обвините в нещо, давайте, но искам моят адвокат и моят защитник от полицията да седят до мен, когато го направите.
Харкани се усмихна неприятно.
— Добре, Сид. Щом искаш да играеш по този начин, нямам нищо против. Но нека да ти кажа нещо — другите ще се измъкнат. Точно в момента Фултън и Менинг ти се присмиват. Помисли, задник такъв! Двама братя, играта се разпада — кого, по дяволите, си мислиш, че ще натопят? Някой от тях? Помисли пак! Записите могат да се преправят, нали знаеш? След няколко дни може би ще те намерят с куршум в мозъка, а записът на стария Текумзе ще казва, че вие двамата с него сте свършили всичко. Амалфи изкрещя:
— Няма да слушам тези глупости! — После се завъртя и тръгна към вратата си. Затръшна я зад себе си, побягна с разтреперани колене, стигна до тоалетната на първия етаж, където коленичи и повръща поне десет минути.
Амалфи разбираше какво прави Харкани, самият той го беше правил хиляди пъти. Разбиваше групата; сееше семената на недоверието; първата стъпка към разцепването на бандата. Но проблемът си оставаше, независимо че Амалфи знаеше какво става; подходът все още работеше.
Харкани и Уолдбаум се върнаха до колата си, влязоха и седнаха мълчаливо. Харкани запали малка пура и се втренчи замислено в гоящия й връх докато дълбокият здрач се спускаше над Куинс.
— За какво беше всичко това, по дяволите? — попита Уолдбаум.
— Странно. Когато вървях по алеята, не знаех нищичко. Сега вече знам всичко, което ми трябва. Той е мръсен. Боже, колко е мръсен! Забъркан е заедно с Фултън. Също и с Менинг, разбира се.
— Какво, те са застреляли всички онези дилъри?
— Да — въздъхна Харкани, — така изглежда. Но не мога да кажа, тъй като не съм чул записа.