— Но едно черно ченге, едно черно ченге е било като шибан цар тук, разбираш ли? Имало е власт над живота и смъртта. Парите са се стичали от курвите, от лотарията, от нарушенията на закона за алкохола. През цялото това време шибаното конте не си е плащало нито яденето, нито костюмите, нито бутилката уиски в Харлем. Мамка му, шибаният Дъгман е венчавал хората. Схващаш ли картинката?
— Да — отговори Маус, — долу-горе. — Той се размърда и погледна в огледалата.
Половин дузина млади мъже и две жени висяха на стълбите, водещи към къщата, която наблюдаваха. Една старица в черно се катереше с мъка по стълбите, повлякла две пазарски торби.
Без да прекратява наблюдението, той отбеляза:
— Между другото, защо си толкова сигурен, че това сладурче ще се появи днес?
— Гаджето му живее тук. И е краят на месеца. Утре е денят за помощите — денят на благоденствието в гетото, схващаш ли? Ще се промъкне тук, ще накара котенцето й да се почувства добре и ще се увери, че там няма да има никой в деня за плащане.
— Чакай една минута — мислех, че този тип е биел гаджето си, че заради това го преследваме.
Джефърс се усмихна със съжаление.
— Това е друго гадже. На нашето момче му трябват две, три мамчета, за да поддържа стила, с който е свикнал. Какво става, не одобряваш ли начина на живот на бедните и сантименталните?
— Хей, няма майтап, обичам ви всичките, бе хора — възкликна Маус със сериозно лице. — Чувството за ритъм, Хари Белафонте, Мартин Лутър Кинг, дините, карантиите — всичките ви щуротии.
Джефърс се намръщи и плисна ледена вода от хладилника към другаря си. Маус се разсмя.
— Но продължавай за Дъгман и за Лу. Казваш, че старият Харлем имал нещо общо с причината, поради която Арт е вбесен?
— Да. Добре, значи Арт е мръсен, но е чисто мръсен. Той никога не прекрачва една линия. Отрепките, лошите негра, дрогата — особено дрогата — са от едната страна. Той е от другата. Той ще стреля по хора, но никой друг не се наема да стреля по хора. Не и от неговото положение. Ей така. Ирландчетата в центъра си мислят, че това просто е велико; стига да им дава по парче от пачката, която взема за действията си, стига да държи братята тук под око и да не им позволява да се бунтуват, той е златен. Никога няма да стане нещо повече от сержант, но какво, по дяволите, той е чернилка, нали?
— И после идва Нап. Включва светлините в Харлем и хората се разбягват като хлебарки. Арт се тресе — той потъва. И кой спасява черния му задник?
— Фултън?
— Да, Фултън. Точно преди ти да дойдеш тук. Не си ли чувал тази история?
— Да, чувал съм я. Имали готови обвинения срещу Арт, а Фултън пуснал някакви връзки.
— Да, ето как стана. Но, помисли, имаше и нещо повече — намръщи се многозначително Джефърс. — Виж нещата от гледната точка на Арт. Ето го този чернокож и той е всичко, което Арт не е. Завършил колеж.
Един от първите черни детективи лейтенанти в историята. Човекът е от платина. Освен това, копелето е едно кораво улично ченге — влиза пръв, раняван е по време на акция, полицейски почетен медал, похвали от всички страни. И след това, когато свалят обвиненията, той налага закона върху стария Арт; нещата са се променили. Аз ти прикривам задника, няма да те тормозя за глупости, но вече да няма никакво вземане на сухо. И Арт се хваща. Какво, ами че на него му остават три, максимум четири години. Сега схващаш ли?
— Схващам — отговори замислено Маус. — Казваш, че ако Фултън наистина избива хора за пари, за дилърите, то Арт е нещо като задникът на столетието.
— Да бе, човече! А Арт не може да си позволи да заприлича на задник в Харлем. Неговият шибан врат е на улицата. И знаеш ли още нещо? Отдолу, какво го яде още повече — Арт обича това момче. Да види едно черно хлапе да се издига така…
— Хей — прекъсна го Маус. — Я виж това!
Джефърс се плъзна напред и погледна в огледалото.
— Копелето в синия костюм говори с отрепките на стълбите — отбеляза Маус. — Изглежда добре.
Джефърс кимна. Взе си пушката и пъхна патрон в затвора.
— Да, това е той. Чакай докато влезе вътре. Ще го гепим на стълбите.
Мерлийн седеше на прокурорската маса в Тридесета секция и чакаше съдебният пристав да обяви Народът срещу Мейснър, за да може убиецът с чорапогащниците да бъде обвинен по обвинителния акт на голямото жури. Тя погледна настрани през пътечката към своя опонент и към клиента му. Хенри Поланър беше дребно човече с голяма глава, украсена с изобилие от прошарена коса, през която стърчаха големи уши като любопитни животни от джунглата. Очите му под тежките клепачи бяха тъмни, носът — месест, а редките му усмивки показваха редица съвършено поддържани зъби. Любимото му изражение бе отегчена насмешка, сякаш се опитваше да предизвика нечие сериозно доверие в смесицата от глупости, поднасяни от обвинението.