Върху подреденото бюро се мъдреха около дузина семейни снимки, на повечето от които се виждаха деца в училищни мантии при завършването и представляваха успешното им дипломиране в различни образователни нива. Карп не възприемаше Дъгман като мъж, привързан към семейството: той по-скоро приличаше на човек, просмукан от улицата, потънал изцяло в подземния живот на Харлем, като някакъв целебен паразит.
След встъпителния скован разговор по делото на Мейснър, за работата и за спорт, Карп премина към главната тема на посещението си и попита, не много настойчиво, дали някой знае къде се намира Клей Фултън.
Дълбоките жълтеникави очи на Дъгман се присвиха.
— Мамка му, не знам къде е, по дяволите. Не е мой ред да го пазя. Може би е на Бахамите. В Бразилия…
Карп си пое дълбоко дъх, втренчи се за малко в бездната и разказа на Дъгман цялата история: странното поведение на Фултън, мъчителния разговор с шефа на детективите, клетвата за пазене на тайна, разкритията на Текумзе, разкритията за Менинг и Амалфи и подозренията за Фейн.
Лицето на Дъгман остана безчувствено като стар кипарис през целия разказ на Карп. После той издаде странен звук дълбоко от гърлото си, ритмично бръмчене, което Карп най-накрая дешифрира като сподавен смях, звук; който най-после избухна в открит смях.
Той се смя докато му потекоха сълзи, примесвайки ревовете си с възклицания като: Събори ме, това момче и Кучи син, хитро копеле; смя се докато Карп се изнерви и отбеляза:
— Не виждам какво толкова смешно има, Арт. Затънали сме много надълбоко.
Дъгман потисна смеха си и изтри очи с перленосива копринена носна кърпичка.
— Да, добре, както и да е, по-добре е отколкото си мислех. Проклет да съм!
— Радвам се, че се радваш — подхвърли рязко Карп, — но Клей е изчезнал и аз започвам да се тревожа.
— А, мамка му, Карп, не се безпокой за Лу — усмихна се Дъгман. — Той умее да се грижи за себе си. — Вероятно се е затворил в някой проклет музей. И преди го е правил. Ще се появи.
Карп поклати глава.
— Не се крие. Почти съм сигурен, че някой е информирал лошите момчета, че той работи за шефа. Снощи не се е прибрал у дома си. И не се е обаждал. Марта е сериозно притеснена.
Лицето на Дъгман се смрачи.
— Мислиш, че някой е отвлякъл лейтенант от Нюйоркската полиция?
— Би могло да стане, с тези отрепки. Те си мислят, че могат да правят каквото си поискат, по дяволите. Нека да ти кажа нещо: моля се на Бога да е само отвлечен.
Дъгман грабна телефона си, набра познатия номер на Трийсет и второ управление и поиска да говори с детектив Амалфи. Слуша мълчаливо около минута.
— Кога? — попита той. — Менинг там ли е? Ъ-хъ. Не, нямам съобщение.
Затвори и когато погледна към Карп, челюстта му беше стегната и трепереше.
— Снощи Амалфи си захапал пищова. Менинг си взел редовния свободен ден, но го нямало у тях.
— Значи Менинг го е хванал — заяви Карп.
— Не за дълго, копелето! — изруга яростно Дъгман. — Ще обърнем целия този шибан град надолу с главата.
— Не мисля, че това е добра идея, Арт — опита се да го успокои Карп. — Мисля, че ще трябва да го направим сами, съвсем тихо, и мисля, че Клей би се съгласил с това.
— Да не намекваш за същото, за което си мисля? Че шефът е оставил лейтенанта да се провали? Човек като Клей Фултън?
— Мисля, че заради това той би оставил цял автобус с лейтенанти да се провалят, Арт. Сигурно не го мисли точно така, ако искаш да знаеш. Той сигурно иска убийствата да престанат, но най-важното за него е да защити отдела. Ето защо започна цялата щуротия с Клей. Заради това той започна работа под прикритие.
Дъгман извади пура от джоба на жилетката си, разви целофана и я запали. Седна и започна да съзерцава синкавия дим.
— Добре, да започнем така — предложи най-накрая той. — Жилището на Менинг. Клуб Мека. Чу Уилис. Неговите момчета. Поне това можем да направим, само ние тримата. Но ако това не даде резултат…
— Ако стане така, ние ще имаме грижата — съгласи се Карп. — И, Арт, обаждай ми се винаги, когато откриеш нещо.
Съобщение от Ви Ти Нюбъри чакаше Карп, когато той се върна от Харлем. Отиде до офиса на Ви Ти и го намери буквално на същото място, където го бе оставил сутринта, макар че сега изглеждаше доста по-уморен.
— Мисля, че имам твоя отговор — обяви той, когато Карп се настани в люлеещия се стол.