„Една минута! Разполагаш с една минута само и се нуждаеш от цялото си хладнокръвие!“
Отново се надигна, ослуша се. Слабите пиюкания сякаш идеха отвсякъде и се изкачваха към него с неумолима безпощадна методичност. Постара се да ги различи.
„Един… два… три… четири робота! А човекът? А! Търкулва се камък… Качва се пеш след тях! Непредпазливостта ти ще те погуби, негоднико!“
Тревожно цвилене заглуши за кратко шума на нападателите и земята затрепера под огромните копита. Сигурен в Сукама, той по навик не го бе спънал и ето че побягна сега! Тогава Ксуан забеляза, че Вулф пълзи към края на могилката. И той!
Стисна челюсти, за да не издаде вик. Две сълзи парнаха страните му. Този път, каквото и да направи, беше загубен.
Три робота изникнаха почти едновременно — полусфери със стърчащи придатъци от блестяща стомана, плъзгащи се на въздушни възглавници. Ксуан знаеше, че не трябва да се надява да ги спре, но поне да обезоръжи един и да се спаси, като прескочи безопасната вече машина!
Прицели се грижливо в първия възел от придатъци на най-близкия робот, стреля. Два манипулатора и един мрежомет паднаха стопени от лъчите на бойното му оръжие.
Ксуан ликуваше:
„Още един и ще мога да мина!“
Осветеният робот продължаваше да се плъзга, насочвайки към него тънка тръбичка. Тя странно подскачаше и в друго време тия подскоци биха се сторили смешни на Ксуан. Той се досети, че роботът се настройваше да го засегне в точно определен орган. Бързо стреля още веднъж. Тръбичката се прегъна на две като пламнала отвътре сламена колиба. Нещо побутна кожената туника на Ксуан откъм гърба. Той усети леко бодване и почти в същия миг силно парене по цялото си рамо. Падна право по очи върху „своята земя“ и загуби съзнание, казвайки си, че се бие повече от час.
Роботите бяха увили вече тялото на скитника в мрежа, когато човекът се приближи. Той погледна контролния уред, който носеше през рамо.
— Тридесет и пет секунди! Здраво животно!
Бързо зададе команди роботите да се завърнат при неговия сухопътен глисер и докато слизаше от хълмчето, повика Центъра за заселване на морето по радиотелефона.
— Ало… Тук 700-10-0054-Z0115-ВУ. Хванах скитник — много силен!… Кой?… Брат ми? Ще му се обадя от глисера. Благодаря.
И прекъсна.
НА ПОМОЩ НА КАСУАН
— Излишно е да вървим по-нататък!
Зорги, главатарят на номадите, който каза това, се обърна към ездача отдясно и спря коня си.
— Съжалявам, Цила, но е опасно да продължаваме. Ще чакаме стадото — мястото е добро; тук ще прекараме нощта.
Цила се подчини с въздишка. Нямаше какво да се възрази, Зорги действуваше предпазливо. Не трябваше да се рискува безопасността на племето само за да се намери един човек. Останалата част от групата се настаняваше вече. Сред огромната камениста пустиня тази глъбина, покрита от лишеи, с пръснати тук-там туфи истинска трева и десетина бодливи храсти, беше цял късмет. Можеха да вървят с дни така, без да намерят нещо подобно. Изгорена и скалиста земя — безкрайният хоризонт на номадите.
Блатата се простираха доста по-далеч на запад; там имаше доволно храна за конете и добитъка и номадите се запасяваха с фураж за дългите месеци на скитничество. Отвъд блатата беше морето, пазено от роботите, и нито педя от брега не се изплъзваше от техния надзор.
Откак скитникът се помни, никой не се е върнал жив оттам. На север като стена се издигаше владението на безименните под гигантски куполи. Оттам също никой не се завръщаше. На юг, откъм чумавите блата на голямото мъртво море, се носеше ужасна воня. Изтокът се откриваше широко като безкраен хоризонт от безплодни земи. Зад пресъхнали реки и диви върхове, далеч отвъд студената пустиня се издигаха други чудовищни куполи.
Групичката се състоеше от трийсетина мъже и жени; конниците бяха най-едрите и най-издръжливите в племето. Всички бяха еднакво облечени; кожени туника и панталон, подплатени с вълна — есента бе напреднала вече. Единственото украшение на облеклото беше шлем от кожа и обработен метал, чийто заострен край с инкрустиран цветен камък се спускаше ниско над челото. Цила свали шлема си и тъмните коси се спуснаха на вълни до кръста й. Цила беше младо, хубаво и силно момиче. От майка си — номадката — имаше този висок ръст и тази сила. От баща си — един прогонен от куполите безимен — беше наследила някои физически и морални черти, които смекчаваха донякъде грубата и дива природа.