Франк продължаваше да се стиска за перилата.
— Качвай се бързо нагоре! — каза Рик.
Групата стигна до четвъртия етаж и продължи да се изкачва.
Но професорът се поколеба. Един тъмен коридор се виеше пред него. Той натисна с ръка стената, после се облегна на нея, като затаи дъх.
— Винаги пробвай — предупреди Кора Бейлинджър. — По време на експедиция в Бъфало, Рик се облегна на една стена. Пропадна направо през нея. След това се срути и част от тавана. Ако не носеше защитна каска, щеше да е мъртъв.
15.
— Професоре, добре ли сте? — попита разтревожено Вини.
Пълният мъж дишаше тежко. Той ги погледна през замъглените си от усиленото движение очила и махна успокоително:
— Всички тези стълби дори и на някои от вас им дойдоха множко.
Конклин извади шише с вода от раницата си, отви капачката и отпи.
— И аз ще пийна — каза Бейлинджър и също извади своята бутилка. — Да ви призная, ще ми се да имаше и малко скоч.
— По желание на обществото вече не близвам алкохол — заяви Конклин.
Кора предложи пакетче мюсли.
— Някой да иска ордьовър?
Рик и Вини се приближиха да си вземат по една шепа и силуетите им се откроиха в мрака. Бейлинджър ги чу как започнаха да хрускат.
Професорът пи още вода, изчака ги и накрая прибра шишето си.
— Добре, аз съм готов.
— Сигурен ли сте? Починете още малко — предложи Вини. После додаде: — Чудя се как ли изглеждат стаите. — Той пробва да натисне една врата и се усмихна доволно, когато тя се отвори. Лъчът на фенерчето му проряза мрака и Вини кимна: — И тук има метални капаци на прозорците.
Бейлинджър предпазливо се приближи до него. Усети полъх на застоял въздух и някакъв друг едва доловим остър мирис. Шарещите лъчи на фенерчетата разкриха, че стаята е със стандартното обзавеждане — гардероб вдясно, баня вляво и спалня в дъното на малко антре.
Кора надникна в банята.
— Мраморен плот. Има много прах и е трудно да се различи, но тези прибори като че ли са…
— Позлатени — рече спокойно Конклин.
Всички ахнаха.
В спалнята имаше две легла, всяко с балдахин и прашна покривка на цветя. Диван, маса и бюро във викториански стил контрастираха с телевизора. Ако не бяха паяжините и лющещите се тапети, стаята явно изглеждаше както през 1971 година.
Вини се приближи до телевизора.
— Няма бутони за регулиране на цвета. Черно-бял е, екранът е със заоблени ъгли. И погледнете този телефон — от старомодните, с шайба! Виждал съм такива във филмите, но макар че сме проучили толкова сгради, досега не бях попадал на подобен апарат. Представете си, цяла вечност е била необходима, за да се свържеш с някого.
— А този метален капак — посочи Рик — какво покрива? Между него и външната стена има няколко стаи. Тук няма нужда от прозорец, нищо не може да се види през него.
— Всъщност — обясни професорът — Карлайл е държал да има прозорец във всяка стая. Както и по една вентилационна шахта. Отглеждали са градини с цветя, храсти и дървета, които гостите можели да виждат долу. Някои стаи до шахтите дори имали врати, водещи към балкон. Шахтите свършват на петия етаж. За шестия и за мезонета не са необходими, защото от върха на пирамидата има изглед навън.
— Но защо Карлайл е монтирал метални капаци и на тези прозорци? — учуди се Кора. — Да не би старецът да е бил обхванат от параноя, че взломаджии ще се изкатерят по вентилационните шахти?
— Вилнеещите тълпи, пожарите, опустошените сгради… За него това е изглеждало като края на света. — Вини погледна професора. — Писал ли е нещо за тези събития в дневника си?
— Не, описвал е случките само до 1968 година, когато хотелът е бил затворен за гости.
— Три години преди той да умре. — Бейлинджър се огледа наоколо. — Няма ли някакво обяснение защо е престанал да води дневника си или защо е затворил хотела?
— Няма, можем само да гадаем…
— Вероятно е изгубил интерес към живота? — предположи Кора.
— Или пък животът е станал прекалено интересен — каза Конклин. — От Първата световна война до кризата със съветските ракети в Куба, от Голямата депресия до заплахата от ядрено унищожение той е наблюдавал как двайсети век става все по-кошмарен.
— Но какво се е случило през 1968 година? — попита Бейлинджър.
— Убити са Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, само два месеца са делели едното от другото убийство.
Групата притихна.