— Да нареди да го махнат ли? Не знам. Може би му е допадала идеята постепенно да затвори хотела, като остави всяка стая такава, каквато е била, когато я е напуснал последният гост. Искал е във всяка стая да има нещо за спомен.
— Смахната идея на шантав човек! — каза Вини.
— Вече съм далеч от мисълта да го наричам мечтател и гений. — Лицето на Рик си остана все така мрачно. — Колко ли от хотелските стаи си имат своите истории?
Вини се приближи до една врата по-надолу по коридора. Отвори я, след което пристъпи в мрака, а вратата се блъсна в стената и шумът прокънтя из сградата.
Останалите го последваха, Кора съвсем неохотно. Бейлинджър чу как някой издърпва чекмеджета.
— Нищо — каза Вини, като шареше с лампата си из стаята. — Леглото е оправено, всичко е подредено. Ако изключим праха, мястото е готово за пристигането на следващия гост. Няма нищо в чекмеджетата, дори липсва обичайната Библия. Има хотелски тоалетни принадлежности на полицата в банята, но кошчетата за смет са празни. До душа висят хавлиени кърпи. Всичко е, както би трябвало да бъде, освен това. — Вини отвори вратите на гардероба и им показа шлифер марка „Блубъри“ с широки клюмнали ревери и увиснал колан. — В онези времена тази дреха е била символ на благосъстояние. В „Крамер срещу Крамер“ Дъстин Хофман разказва колко много искал да има такъв шлифер, но не можел да си го позволи. Е, добре, този филм е правен по-късно, след затварянето на хотела, но въпросът си остава същият. Шлиферите марка „Блубъри“ са били за ограничен кръг от хора и дяволски скъпи. Та защо някой ще остави този шлифер тук?
— От недоглеждане е — предположи професорът. — Ние всички сме забравяли по нещо, когато пътуваме.
— Но това не са ти чифт чорапи или трикотажна фланелка. Това е един много желан от всички шлифер. Защо собственикът му не се е обадил по телефона в хотела и не е помолил някой от персонала да го потърси?
— Прав си. — Рик изглеждаше притеснен. — Но не съм сигурен докъде ще те доведе това.
— Ами ако Карлайл е уредил да кажат на собственика, че шлиферът му не е тук? Че го е изгубил на някое друго място? — предположи Вини.
След като той засне шлифера, всички напуснаха стаята.
Рик се приближи до следващата врата, бутна я и я отвори.
— За бога…
Групата го последва вътре, в стаята цареше истинска бъркотия: купчина използвани хавлиени кърпи бяха разхвърляни по пода в банята, кошчето за смет бе пълно, леглото — неоправено, чаршафите — смачкани, а покривката — отметната настрани. На нощното шкафче имаше пълен пепелник, до него — чаша и празна бутилка от уиски.
— Предполагам, че прислужницата е имала почивен ден — каза Бейлинджър.
Професорът прочете написаното на етикета на бутилката.
— Бърбън „Блек Даймънд“. Не съм чувал за такъв. Трябва да са престанали да го произвеждат преди много години.
Вини извади една угарка от пепелника.
— „Кемъл“, без филтър. Спомняте ли си как едно време хората пушеха непрекъснато и как ужасно миришеха хотелските стаи?
— Е, и тази стая не ухае на рози — отвърна Бейлинджър.
— Каква е вашата теория, професоре?
— Още една стая със своя история. Когато Карлайл прекратил работата на хотела през 1968 година, е можел да го остави безупречно чист и хигиенизиран. Но както изглежда, той е преставал да отдава стаите една по една и така всяка е съхранила някакъв спомен за живот.
— Или за смърт — рече Кора, поглеждайки към помещението, в което бяха намерили куфара.
— Професоре, да не би да предполагате, че след като е затворил хотела, Карлайл е блуждаел от стая в стая, където сред запазената обстановка е потъвал в миналото? — попита Франк.
Конклин разпери ръце.
— Може би за него това не е било минало. Може би бунтовете и напредналата му възраст да са станали причина за нервен срив. А и вероятно си е въобразявал, че хотелът е все още в разцвета си.
— Исусе Христе! — възкликна Вини. Той направи снимка и напусна помещението. — Нека да видим какви други изненади е приготвил.
С поклащащата се лампа върху защитната си каска Вини тръгна надолу по коридора и мина покрай балкона. Стигна до следващата врата и натисна дръжката, явно убеден, че вратата ще се отвори.
18.
Но тя не помръдна и това като че ли го стресна. Картонче с надпис „Не безпокойте“ висеше на нея. Вини я притисна с рамо.