— Защо тази е заключена?
Той я блъсна с все сила и вратата потрепери.
Конклин го възпря:
— Нали знаеш правилата — не разваляме нищо!
— Ами тогава какво направихме с вратата в тунела?
Вини отново напъна с рамо.
— Да приемем, че си прав — каза Конклин, — но все пак вратата в тунела не беше част от времевата схема на мястото. Това, което вършиш, не е правилно.
— Каква ще е разликата, ако я разбия? След две седмици ще съборят всичко!
— Не мога да позволя да се държим като вандали.
— Чудесно, добре. — Вини погледна Бейлинджър. — Ти разбираш от ключалки. Не можеш ли да отвориш тази?
Бейлинджър огледа ключалката, която беше стар модел, с голям отвор. Измъкна ножа от джоба си и увери професора:
— Не се притеснявайте, няма да повредя нищо. — Отвори острието и се опита да го пъхне в пролуката между вратата и касата, за да избута резето. — Има някакво езиче, което ми пречи.
— Не можеш ли да отвориш самата ключалка?
— Ще трябва да намеря някоя закачалка из стаите и да направя кука.
— Няма нужда — каза Кора иззад гърбовете им. Те се обърнаха и всички светлини се насочиха към нея. — Когато стоях зад рецепцията долу, забелязах, че в някои от отделенията за пощата има и ключове.
— Ето това се казва оригинална идея! — изкиска се Рик.
— Какъв е номерът на стаята?
— Четиристотин двайсет и осем.
— Ще сляза долу да донеса ключа.
— Сигурни ли сме, че искаме да направим това? — попита Конклин. — Нашата цел бяха мезонетът и трезорът в апартамента на Даната.
— Щом зад незаключените врати има странни и зловещи неща, искам да знам какво се крие зад една заключена — каза Франк.
— А ние искаме ли? — попита Кора.
— Ако не — обади се Рик, — тогава защо сме тук?
Професорът въздъхна.
— Добре, щом твърдо сте решили. Но ти не бива да ходиш сам, Рик. Това е друго правило, което винаги спазваме. Не изследваме нищо сами.
— Тогава всички да слезем долу — предложи Бейлинджър.
— За мен беше голямо усилие да се изкача по тези стълби. — Възрастният мъж поклати глава. — Опасявам се, че ще ми отнеме цял век да се върна долу и да се изкача пак тук.
— Е, не искаме някой да получи сърдечен удар — рече Вини.
— Аз ще отида с Рик. — Кора отново погледна към вратата на стаята, в която беше куфарът.
— Използвайте портативните си радиотелефони. — Конклин свали своя от колана си. — Настройте единия на прием, а другия — на предаване. Така ще мога да ви чувам кога слизате и кога се качвате. Същевременно ще разговарям с вас, без да натискам бутони през цялото време и да казвам „край“.
Рик и Кора свалиха своите радиотелефони от коланите си.
— Аз съм на предаване — каза Рик.
— А аз — на приемане — отбеляза Кора.
— И ние ще направим същото — рече професорът. — Вини, настрой радиотелефона си на прием. Аз ще съм на предаване.
Рик и Кора отидоха до стълбищната площадка и започнаха да слизат, като миньорските им лампи и джобните им фенерчета образуваха светлинни дъги в мрака.
Бейлинджър чуваше как стъпките им отекват надолу. Същите тези звуци, но някак приглушени, се чуваха и от радиотелефона на Вини.
— Ние сме на третия етаж — отекна гласът на Рик, а след миг сред пращене същият глас се чу и от радиотелефона на Вини.
Стъпките постепенно заглъхваха, докато звуците, идващи от радиотелефона на Вини, си останаха същите.
Бейлинджър надникна през перилата. Слабите светлинки се мяркаха някъде долу под него.
— На втория етаж сме — долетя гласът на Рик.
Франк почти не го виждаше.
— Първи етаж — обади се Рик по радиотелефона. — Тръгваме към фоайето.
Лампата на Вини помръдна. Бейлинджър забеляза, че той се оглеждаше наоколо.
— Хей, в коридора тук има асансьор!
— Прекосяваме фоайето — съобщи Рик. — Може би сега ще е най-добре да отида в балната зала и да изпълня „Лунна река“ на бис.
— Моля те, недей — шеговито се примоли Кора.
— Освен това — каза професорът в своя радиотелефон — за този хотел това не е подходяща музика. Карлайл никога не би позволил да се свири такова нещо тук. Вероятно са свирили „По бреговете на Уобаш“ или „Моето момиче Сал“.
— Знаеш ли, че братът на Тиодор Драйзър е написал и двете? — попита Вини.
— Приближаваме рецепцията — обади се Рик.