Кора изпищя.
Рик моментално се втурна към ъгъла, Бейлинджър го последва, а Вини и професорът затичаха след него. Шарещите светлини на лампите им се насочиха към Кора, която бе опряла гръб на стената, а дънките й бяха смъкнати до коленете. На пода до наполовина пълната й бутилка имаше хартиени салфетки. Тя се беше вторачила в дъното на коридора.
— Там има нещо!
Рик побърза да застане пред нея, за да я защити. Предан мъж, помисли си Бейлинджър. Тя вдигна дънките си и закопча колана, като същевременно се взираше с обезумял поглед в мрака.
— Виждате ли нещо? — попита Конклин.
— Не — отвърна Франк, усещайки допира на пистолета под якето си.
— Ей там е! — каза Вини.
В дъното на коридора, близко до пода, блеснаха две свирепи очи.
Бейлинджър се поотпусна малко.
— Някакво друго животно е.
Лъчите на фенерчетата се фокусираха върху главата, която надничаше иззад ъгъла.
— По дяволите, още една котка албинос! — изруга Рик.
Животното оголи зъби и изсъска.
— Гледайте как пази територията си — рече Вини. — Не се страхува от нас. Това е дива котка. Бясна е, че сме нахълтали тук.
— Сигурно тежи девет-десет килограма — обади се Рик.
— Напълняла е от онзи банкет с плъховете на долния етаж.
— Като дете прекарвах лятото във фермата на баба ми — каза Вини. — В един изоставен хамбар край пътя имаше две диви котки. Изяждаха всички мишки наоколо, дори диви зайци и мармоти. Птиците се изхитриха и гледаха да стоят настрана от тях. Накрая котките започнаха да убиват пилета. После налетяха и на кози…
— Благодаря ти, Вини — прекъсна го Конклин. — Струва ми се, че разбрахме какво искаш да кажеш.
— А какво стана с котките? — попита Бейлинджър, тъй като бялото животно отново изсъска.
— Един фермер им сложи месо с отрова. Но не се получи. Хищните животни бяха прекалено хитри, за да се докоснат до него. Той каза, че преброил най-малко петдесет котки, след което скочил в колата и се измъкнал от сборището им. Жената на един наш съсед пък се оплака, че се опитали да нападнат момиченцето й. Така най-накрая десетина фермери поискаха разрешение от шерифа и отидоха там с пушките си. Спомням си, че чувахме изстрелите цял следобед. Баба ми разказа, че преброила да убиват повече от сто котки.
— Вини! — предупредително каза Кора.
— Е, тази котка е само една. Марш оттук! — кресна й Рик.
Той извади водния си пистолет и започна да пръска оцет, но струйките не достигнаха до животното. Котката изсъска още веднъж и изчезна зад ъгъла.
— Нали виждате, и тя не ни харесва.
Бейлинджър забеляза, че в настъпилата суматоха Кора прибра шишето с урина в раницата си. Пъхна кърпичките в найлонова торбичка, която също мушна в раницата.
— Добре ли си? — попита Рик.
— Да. — В гласа й прозвучаха извинителни нотки. — Просто котката ме изненада.
— Може би не трябва да продължаваме.
— Няма страшно! — рече смутено тя и изправи гръб. — На всички ни се е случвало да се стреснем от нещо из многобройните сгради, където сме били. Не е ли това част от удоволствието? Изведнъж да ти се качи адреналинът. Ако викам от страх, като се кача на влакчето на ужасите, не означава, че не бих искала да се кача пак.
Но въпреки думите й, на Франк му се стори, че й се ще да си тръгнат.
— Да продължим, щом така искаш — каза колебливо Рик.
И той като че ли нямаше особено желание да продължат.
— Да вървим — рече Бейлинджър.
21.
00,00 ч.
Тъмнината се сгъстяваше все повече, времето също бе някак сгъстено. Бейлинджър забеляза, че Вини леко накуцва. Дали не беше ранен? След това Франк се сети, че неловките движения на Вини се дължат на мокрите му панталони.
— Не чувствам нужда, но може би сега е най-подходящото време — каза професорът. — Не искам по-късно да се забавим заради това. — Той извади пластмасовата бутилка от раницата си. — Знаем, че първите три стаи, които проверихме, са безопасни. Ще използвам една от тях.
— Безопасни, ако не смятаме една мъртва маймуна в куфар! — промърмори Кора.
— Стаята, която имам предвид, е онази с шлифера марка „Блубъри“.
— Професоре — обади се Вини, — един от нас трябва да ви придружи. За по-голяма сигурност.
— Предпазливостта е хубаво нещо — съгласи се професорът.