— Но защо полицията или някой друг не са махнали оттук куфара с убитата маймуна? — зачуди се Рик. — Защо са го оставили?
— А може би не е така — каза Бейлинджър. — Представи си, че Карлайл го е взел, преди да пристигнат полицаите, а после го е върнал обратно.
Групата се смълча. На Франк му се стори, че дочува как вятърът свири отвън, но сетне разбра, че звукът идва от по-горните етажи.
— Докато бях в стаята с шлифера марка „Блубъри“, Вини реши да претърси джобовете му — рече Конклин.
— И намерих това. — Вини подаде едно писмо на Рик и Кора, а тя зачете:
„Клиника «Майо»,
Четиринайсети февруари 1967 година.
Драги мистър Тобин, последната ви рентгенова снимка показва, че първоначалният тумор на горния белодробен лоб вдясно е дал разсейки. Втори тумор се е появил върху трахеята ви. Веднага трябва да насрочим дата за нов курс радикал на лъчева терапия“.
Рик прелисти страниците, които му бе дал Бейлинджър, и откри още една пожълтяла изрезка от вестник.
— Едуард Тобин. Борсов агент от Филаделфия. Четиридесет и две годишен. Самоубийство. 19 февруари 1967 година.
— Веднага след като е получил писмото.
— Февруари ли? — попита Вини. — Дори да е имал склонност към самоубийство, зимата не е най-подходящото време да пристигнеш на крайбрежието на Джърси.
— Не и ако възнамеряваш да влезеш в океана и да умреш от измръзване, преди да си се удавил. — Рик посочи статията във вестника. — Бил е само по риза и панталон, когато са намерили заледеното му тяло там, където го е изхвърлил приливът.
Бейлинджър отново дочу онова леко свистене на вятъра, идващо откъм горния етаж.
— Странно е, че тук имаме две стаи една до друга и всяка е свързана с убийство.
— Не и ако се замислиш — обади се Конклин. — Хиляди и хиляди гости са отсядали тук през дългогодишното съществуване на хотел „Парагон“. В продължение на десетилетия гостите са се сменяли на всеки няколко дни. Навярно всяка отделна стая би трябвало да е свързана с някаква трагедия. Сърдечни удари, спонтанни аборти, инсулти, фатални мозъчни сътресения от падане в банята. Свръхдоза наркотици, алкохолно умопомрачение, пребиване, изнасилвания, сексуален тормоз. Служебни предателства и семейни изневери. Финансови катастрофи. Самоубийства. Убийства.
— Весела картинка — промърмори Рик.
— Умалена версия на света — каза Бейлинджър. — Ето защо Карлайл е бил като омагьосан от гостите си.
— Възприемал се е като бог, който е наблюдавал прокълнатите и е можел да се намеси, но е предпочел да не го прави.
Кора слушаше с нещастен вид.
— Ако трябва да приключим тази нощ, най-добре е да продължим напред — предложи тя.
Рик събра листовете, сложи ги в папката и я пъхна в един джоб на раницата си.
— Не бива да забравяме да я върнем в шкафа на тръгване — каза професорът.
— Не знам дали има смисъл — рече Вини. — Този хотел много скоро ще се превърне в купчина развалини.
— Но такова е правилото — настоя Рик. — Ако го нарушим дори само веднъж, това означава, че ще започнем да не зачитаме и други правила. А след това ще се превърнем просто във вандали.
— Правилно! — отсъди Вини. — На тръгване ще върнем папката на мястото й.
22.
Шарейки наоколо с фенерчетата си, те напуснаха балкона и тръгнаха нагоре по стълбите.
— Изглеждат солидни — каза Кора. — Но като знам какво се случи на Вини, май ще е най-добре да се движим в индианска нишка за по-сигурно. Така върху стъпалата пада по-малка тежест.
— Отлична идея — възкликна Конклин. Бейлинджър забеляза, че професорът винаги е готов да похвали Кора. — Добре ще е също да се движим на известно разстояние един от друг.
Подредиха се в редица и се заизкачваха все по-нагоре в сумрака. Понякога стълбите изскърцваха и Бейлинджър се напрягаше, но дървото под тях оставаше стабилно и той реши, че това са нормалните звуци, които издава всяко старо стълбище.
Професорът ахна, когато една птица, кацнала на перилата, панически профуча във въздуха. Блъсна се в една стена и се върна обратно, обзета от още по-голяма паника. Заслепена от светлините им, тя обикаляше около тях, пляскайки с криле. Изведнъж се стрелна надолу по стълбището и изчезна в мрака.
— Е, това наистина накара старото ми сърце да подскочи! — засмя се Конклин.
Франк го погледна загрижено.
— Никога не съм бил по-добре — успокои, го набитият мъж, който отново се задъхваше. — А най-хубавото е, че ни остават още само два етажа.