Стъпките им продължиха да отекват в тъмнината. Стигнаха до петия етаж.
Изведнъж Рик отскочи назад.
— Какво има? — уплаши се Кора.
— Нещо бръсна отгоре каската ми — посочи Рик.
Всички насочиха фенерчетата си към главата му.
— За бога, това ми прилича на…
— Корени! — възкликна Вини.
От долната част на балкона над тях висеше нещо, наподобяващо заплетени въжета и връвчици.
— Никога не съм виждал такова чудо! Какво ли расте горе?
Стигнаха до продължението на стълбите. Рик вървеше най-отпред, след него идваха Кора, Вини, Бейлинджър, а най-накрая бавно пристъпваше професорът.
Сега Бейлинджър имаше възможност да разгледа прозореца на тавана. Беше огромен, може би около тринайсет квадратни метра, оформен като връх на пирамидата. Позеленялата от времето подпорна медна решетка крепеше отделни големи парчета счупено стъкло. Бейлинджър се сети за счупените стъкла на дъното на стълбищната шахта. „Ето, точно оттук влизат птиците“, помисли си той. Видя как полумесецът изчезва зад облаците. Вятърът свиреше в дупките на счупения прозорец — това бе загадъчният шум, който бе чул по-рано. Въздухът стана по-студен.
Поглеждайки пред себе си, Франк осъзна, че нещо не е наред.
— Стълбите свършват, а стигнахме до шестия етаж. Трябва да има още стъпала до мезонета на Карлайл на седмия, но липсват! Как ще стигнем до него?
— Погледнете това. — Рик насочи лъча на фенерчето си към балкона, към който се изкачваше.
Всички като един го последваха и светлините им разкриха мястото, от което висяха корените.
— За бога… — Кора удивено млъкна. — Това да не е дърво?
Високо метър и седемдесет, останало без листа и килнато на една страна, стъблото и клоните му хвърляха сенки в светлината на фенерчетата.
— Но как е поникнало тук?
— Някоя птица е донесла семенцето — предположи Кора. — Или пък вятърът.
— Да, но как е успяло да порасне?
Бейлинджър насочи фенерчето си и разкри счупен съд сред купчина смет. Дървото бе израснало от сметта.
— Ето ви обяснението! Дъждът е прониквал от счупения тавански прозорец и растението е виреело.
— Като че ли корените му са опитвали да изсмучат храна от килима и дървения под — каза Рик. — Затова са толкова дълги. Отчаяно си е търсело храна.
— Подът там сигурно не е здрав. — Конклин спря зад Бейлинджър. — Стойте настрана.
Рик, който бе отишъл напред, излезе на балкона. Кора и Вини го последваха. Бейлинджър се отдалечи от стълбите и се огледа как да стигне до мезонета на Карлайл. Конклин тежко пристъпваше последен.
Стъпалата зловещо проскърцваха под тежестта му.
23.
Професорът се вцепени.
— Усещам… — Той тежко изпъшка. — Стълбите се движат.
Колебливо направи още една стъпка нагоре.
— Не мърдай! — Бейлинджър наблюдаваше как стълбището заплашително започва да се клати.
— Имам чувството, че съм в лодка — опита да се пошегува Конклин.
Стълбището се залюля по-силно и изпука.
— Опитай се да уловиш ръката ми. — Рик стъпи здраво на най-горната площадка и протегна ръка надолу. — Кора, Вини! — Гласът му прозвуча твърдо. — Хванете ме, за да не се смъкна и аз!
— Ако вдигна ръце — рече Конклин, — центърът на тежестта ми ще се измести и…
Сякаш предвиждайки следващите му думи, стълбището отново пропука и се залюля.
Рик протегна ръка, накланяйки се опасно напред.
— По дяволите, не мога повече!
Вини хвана още по-здраво Рик.
— Дори да протегна ръка, не съм достатъчно наблизо до теб — с треперещ глас каза Конклин.
— Не можем просто така да го оставим… — Кора стискаше Рик с всички сили.
— Въжето! — извика Франк. — У кого е въжето?
— У мен — каза Вини.
Бейлинджър отвори ципа на раницата му и измъкна въжето. Беше вързано под формата на осмица. Беше тънко, направено от преплетени найлонови нишки в синьо, като за алпинисти.
Той припряно направи клуп в единия край и стегна плъзгащ се възел. Пристъпи до Рик, а миньорската му лампа освети уплашеното лице на професора.
— Сега ще ти хвърля примка — каза Бейлинджър.
Зад очилата зениците на Конклин изглеждаха разширени от страх.
— Вдигни ръцете си и ги прокарай през клупа — нареди му Франк. — Намести въжето под мишниците си.