След като отми кръвта, Франк видя още една тресчица, която се губеше в разкъсаната плът.
Като се постара ръката му да не трепери, той пъхна клещите в раната, чу как професорът изстена и измъкна треската.
Огледа раната, след това я почисти с кърпичка, напоена със спирт. Въздъхна тежко и остави клещите.
— Тази рана трябва да се зашие — каза Кора. — Много шевове ще са нужни.
— Ще се задоволим с това, което имаме. Изплакни я отново — нареди Бейлинджър на Рик. Отвори четири тубички със силен антибиотичен мехлем и изстиска съдържанието им в раната. — Добре ли си, професоре?
— Прилошава ми.
— Възможно е да изпаднеш в шок. Вини, ела до мен. Свали работните си ръкавици и си сложи тези от санитарната чанта. Отлично, а сега стисни раната, за да се затвори.
— Не мога да го направя! — изстена Вини.
— Затвори раната с ръце! — нареди му Франк.
— Да не си полудял?
— Това е единственият начин, за да го спасим. Ти ще я държиш затворена, а аз ще я превържа.
— С какво, за бога?
— С лейкопласт.
— Сигурно се шегуваш, да те вземат мътните! — уплашено се отдръпна Вини.
— Е, добре, щом не можеш да го направиш… — Бейлинджър се обърна към Рик: — Ела тук и си сложи гумени ръкавици.
— Добре де, добре — съгласи се Вини.
Той притисна раната.
Професорът изкрещя от болка.
— Знам, че е мъчително — каза му Бейлинджър. — Но ще те помоля да направиш още нещо, от което ще те заболи. Не прегъвай коляното, когато Рик вдигне крака ти.
— Добре — съгласи се Конклин, — но това наистина ще е много тежко.
Той затвори очи и се приготви да се пребори с болката.
— Готов ли си?
Професорът кимна утвърдително.
— Рик! — извика Бейлинджър.
Когато Рик вдигна крака на Конклин, а Вини притисна раната, Франк издърпа лейкопласт от ролката и започна да го увива около бедрото на професора. Той стискаше зъби и едва се сдържаше да не се разреве от болка.
Бейлинджър продължи невъзмутимо да навива лейкопласта около раната.
— Добре, Рик — рече накрая той. — Приключихме!
Професорът потръпна.
— А сега да видим дали отнякъде не кърви. Кора, развий въжето от крака.
Всички се напрегнаха, когато тя издърпа дръжката на чука изпод въжето и го разхлаби. Бейлинджър освети с фенерчето си превръзката.
— Усещам боцкане — простена професорът.
— Това означава, че кръвообращението се възстановява.
— Чувствам някаква пулсираща болка. О, боже!
Бейлинджър не откъсваше очи от превръзката и мълчаливо се молеше по нея да не избие кръв.
— Изглежда добре.
Той хвана китката на професора и провери пулса му — сто и двайсет, по-нисък от преди. Това не беше добре, но и не бе за окайване, като се имаше предвид какво бе преживял професорът.
Изведнъж Франк извади мобилния си телефон от джоба на винтягата.
26.
— Какво правиш? — стреснато попита Конклин.
— Обаждам се на 911.
— Не! — Професорът едва намери сили да повиши глас. — Недей!
— Нямаме избор — каза Бейлинджър. — Нуждаеш се от линейка, Боб. От зашиване на раната, от антибиотици, от лечение… Ако тази превръзка остане твърде дълго върху раната, ще развиеш гангрена.
— Не бива да се обаждаш!
— Няма как да го избегнем. Това, че те позакърпих, не означава, че си вън от опасност.
— Остави телефона! — разгневи се Конклин.
— Но той е прав, професоре — намеси се Кора. — Трябва да ви закараме в болница колкото е възможно по-скоро.
— Навън… — промълви професорът.
— Какво?
— Изнесете ме навън, след това се обадете на 911. Ако санитарите от линейката ви сварят тук, ще съобщят в полицията. Ще ви арестуват.
— На кого му пука дали ще ни опандизят! — възкликна Вини.
— Послушайте ме. — Конклин едва пое дъх. — Ще прекарате месеци в затвора. Съдебни дела, глоби… Именно това, което ми се случи, е причината полицаите да не ни позволяват да вършим такива неща. Ще ви накажат за назидание на другите. — Той потрепери. — Вини, ти ще загубиш работата си като преподавател. А никой университет няма да наеме на работа Рик и Кора. Ако Франк се обади на 911, животът ви ще бъде съсипан.
— Той каза „Боб“ — намръщи се Рик. — Какво става тук?
— Не те разбирам — учуди се професорът.