Но котката албинос също изглеждаше чудновато.
— Има три задни крака — прошепна Рик. — Като онази, която видяхме в тунела.
— Това е едно и също животно — със слаб глас изрече професорът. — Мутанти от този тип се срещат рядко, шансът е малък.
— Онази, която видяхме на четвъртия етаж ли? — възкликна Бейлинджър.
— Но това е невъзможно! — намеси се Кора. — Нали затворихме вратата, която водеше от тунела към сервизното помещение. Знам, че го направихме, аз настоях. Тъй че как тогава е влязла тук?
— Плъховете са прогризали дупки в бетонните стени, както каза професорът — обясни Вини.
— Може би — каза Франк.
— Няма „може би“! — ядоса се Вини. — Това е единственият начин да влезе.
— Има и друг — рече Бейлинджър, отивайки към балкона.
— Не виждам какъв.
— Някой може да е влязъл в хотела след нас и да е оставил вратата отворена.
Настъпи зловеща тишина, само вятърът свиреше в дупките на таванския прозорец.
След това някаква странна мелодия наруши тишината. Протяжно-ритмична, прекрасна, но пропита с тъга.
— Почакайте — каза Кора. — Какво е това?
Съдбата, помисли си Бейлинджър. През дупките на таванския прозорец вятърът донасяше далечното подрънкване на парчето ламарина, което се удряше в стената на жилищния блок навън. Но то не заглушаваше онази мелодия, която идваше отдолу.
Лирична, ужасяващо наситена, извикваща определени думи в съзнанието му…
В тъмната бездна под тях някой си подсвиркваше „Лунна река“.
27.
— Божичко!
Кора рязко се отдръпна от балкона.
Другите я последваха.
Подсвиркването продължаваше да ечи в тъмнината. Напомняше за мечти и разбити сърца, за желанието да продължиш напред. „Какво ли не бих дал сега, за да продължа“, помисли си Бейлинджър.
— Кой е този? — прошепна Рик.
— Може да е някой патрул… — Вини сниши глас.
— От полицията? — Кора угаси миньорската лампа на каската си и джобното фенерче.
„Де да имахме този късмет“, помисли си Франк.
Вини и Рик също угасиха лампите и фенерчетата си, Кора помогна на професора да стори същото. Само лампата върху каската на Бейлинджър и джобното му фенерче светеха в сгъстилия се мрак.
— Загаси! — припряно прошепна Рик. — Може би този, дето си свирука, не знае, че сме тук.
Но Франк не го послуша. В сравнение с тяхното шептене нормалният му глас прозвуча мощно:
— Един полицай не би се разхождал наоколо, подсвирквайки си в мрака. Който и да е този човек, той определено знае, че сме тук, горе. Това е мелодията, която ти изсвири на пианото.
— О, вярно… — Гласът на Рик секна от обзелото го неудобство.
— Тогава кой е този? — попита с изтощен глас професорът.
— Всички сменете батериите на джобните си фенерчета. Миньорските лампи ще издържат още доста дълго, но фенерчетата вече гаснат. Трябва да сме готови.
— За какво?
— Просто направете каквото ви казах.
Тъй като лъчът на фенерчето му вече бе избледнял, Бейлинджър извади нови батерии от раницата си, развинти дръжката на фенерчето и ги смени. Светлината отново блесна ярко.
Той понечи да хвърли старите батерии в един ъгъл.
— Не. — Гласът на професора звучеше съвсем немощно. — Ние не оставяме боклук.
Въздъхвайки нетърпеливо, Бейлинджър ги пъхна в раницата си.
Подсвиркването замря. Сега се чуваха само свистенето на вятъра в дупките на таванския прозорец и далечното подрънкване на клатещото се парче ламарина.
„Който и да е там долу, той знае, че сме тук, и си направи труда да ни го покаже — помисли си Бейлинджър. — Ще изглежда странно, ако не реагираме. Време е да разберем с кого си имаме работа“.
— Хей! — изкрещя той към мрачната бездна.
Ехото на гласа му постепенно замря.
— Ние сме от Службата за спасяване на имущество на Джърси Сити — извика Франк. — С нас има полицай! Имаме пълното право да бъдем тук, което не може да се каже за теб! Ще ти дадем шанс да си тръгнеш, преди да сме извикали още ченгета!
И преди ехото да отекне, додаде:
— Добре, ти направи своя избор!
Отдолу долетя мъжки глас:
— Нощем ли работите?
— Работим, когато ни нареди шефът! Тук и без това винаги е тъмно!