— Сигурно е хубаво да получавате пари за извънредна работа!
Бейлинджър се почувства окуражен.
— Виж какво, не ми се водят разговори! Казвам ти да напуснеш! Мястото не е безопасно!
— Рухналото стълбище доказва това! Да си тръгваме ли? Неее, на нас ни харесва тук! Може да се каже, че се чувстваме като у дома си в тъмното!
„Нима не е сам?“ — помисли си Франк.
— Така си е — обади се друг глас. — Страшно ни харесва.
— И за какво бяха тези писъци преди малко? — извика първият. — Някой от вас да не е изперкал?
Бейлинджър се взираше надолу в тъмнината. Чуваха се скърцащи стъпки, но не се виждаше никаква светлина.
Той рязко се обърна към групата.
— Кора, позвъни на 911.
— Той е прав, професоре — обади се Вини, който помагаше да държат Конклин изправен.
— Хич не ми пука, че на някого ще му бъде провален животът заради полицията — каза Бейлинджър. — На този етап просто искам да съм сигурен, че ви е останал още живот.
— Наистина ли мислиш, че е опасно? — подхвана Рик.
— Кора — повтори Бейлинджър, — обади се.
Тя вече беше извадила телефона си и набираше номера. Обгърната от мрака, групата я наблюдаваше.
Кора се намръщи:
— Проклет запис!
Франк грабна телефона от ръцете й.
— Ей — извика първият глас отдолу, — ако се опитвате да се обадите на 911, очаква ви голяма изненада!
Бейлинджър притисна телефона до ухото си. Записът гласеше: Поради необичайно големия брой позвънявания всичките ни диспечери на спешните линии са заети. Моля, почакайте, щом се освободи някой, ще ви се обади.
— Предполагам, че не сте оттук! — извика гласът. — Иначе щяхте да знаете, съобщиха го по телевизията: местната 911 има нова телефонна система! Пълен хаос! Никой не може да се свърже! Няма да оправят нещата по-рано от понеделник. А може и по-късно!
Съобщението прозвуча отново: Поради необичайно големия брой…
— Сега редовната полицейска линия също е задръстена през цялото време! — извика вторият глас. — Ще ви трябват най-малко трийсет минути, за да се свържете!
— Това е прогресът! — добави друг отдолу. — Всичко е ново и изпипано и така дяволски сложно, че не мога да си представя как изобщо работи!
„Трима ли са?“ — запита се Франк.
— А едно време в този стар хотел хората знаеха как да направят нещата надеждни — каза вторият глас.
— Надеждно строителство! — рече първият. — Ей, защо не ни кажете нещо повече за онези златни ножове и вилици, за които си приказвахте?
Бейлинджър върна телефона на Кора.
— Приберете нещата си: универсалния комплект инструменти, лейкопласта, въжето, чука, санитарната чанта. Всичко това може да ни потрябва. — Той прибра острието на ножа и го закачи с клипса в джоба си. — Взехте ли всичко? Да вървим.
— Къде? — Омаломощен от болката, професорът залиташе, подкрепян от двете страни от Вини и Рик.
— Към единственото място, където можем да отидем — долу. Едно е сигурно, не бива да стоим. Пасивността е опасна. Означава да загубим.
28.
Бейлинджър тръгна пред групата. Той се върна в коридора, спря пред вратата с надпис АВАРИЕН ИЗХОД, която бе отворил по-рано, и насочи лъча на фенерчето си надолу към една тясна и пълна с паяжини стълбищна шахта. Когато всички се присъединиха към него, той свали ципа на винтягата си, пъхна ръка и извади пистолета си.
— О, божичко, оръжие! — възкликна Кора.
Рик го изгледа враждебно.
— Кой си ти всъщност?
— Вашият ангел хранител — отвърна Франк. — Пазете тишина и стъпвайте колкото е възможно по-тихо. Не им позволявайте да разберат къде се намираме. Единствената лампа, която ни е нужна засега, е моята.
— Хей! — долетя първият глас отдолу. — Помолих ви да ни кажете нещо повече за онези златни ножове и вилици.
Бейлинджър внимателно заслиза по тесните стълби. Пробваше всяко стъпало, страхувайки се, че стълбището може да се срине. Кора вървеше подир него, следваха я Вини и Рик, които слизаха странично, подпирайки професора. Обувките им тропаха, якетата стържеха по стената. Звукът от напрегнатото им дишане се усилваше в стълбищната шахта.
Бейлинджър стигна до една затворена врата на по-долната площадка, която явно извеждаше на петия етаж. Дали някой не се криеше зад нея? Дали нямаше да излезе оттам, след като отминеха? Чувствайки се замаян, сякаш бе паднал от много високо, той угаси фенерчето си и го закачи на колана. След това свали защитната си каска, отдалечи я от себе си и насочи светлината на миньорската лампа към вратата. Отстъпи, притисна се до стената, пъхна пистолета под колана си и със свободната си ръка леко открехна вратата. След това извади пистолета и с дулото побутна вратата, докато я отвори напълно. Ако имаше някой от другата страна, той щеше да види само светлината и да нападне, смятайки, че лампата е над главата му.