Но нищо не се случи.
Дланите на Бейлинджър бяха мокри от пот, лицето му гореше. Пред него се очерта пуст коридор — всичко изглеждаше на мястото си. Изпитвайки мигновено облекчение, той си сложи защитната каска и след това заслиза надолу. Като че ли ставаше все по-тъмно и по-задушно, стълбите изглеждаха по-тесни.
Зад него професорът простена, накуцвайки, докато Вини и Рик му помагаха да слиза. „Той вдига прекалено силен шум“ — помисли си Бейлинджър.
След това дочу стъпки — някой се изкачваше по стълбите.
— Тихо! — обърна се той към другите.
Спря и наостри уши. Да, някой несъмнено идваше към тях, но не се виждаше никаква светлина, което означаваше, че непознатият все още беше някъде далече долу. А също — че и неговата собствена миньорска лампа засега не се виждаше.
Тогава зърна друга врата, десет стъпала по-надолу. Беше полуотворена. Изведнъж Франк осъзна, че тя води към четвъртия етаж, където Вини бе паднал през прогнилия под и където бяха видели за втори път бялата котка. Ето откъде се беше промъкнала…
Бейлинджър тихо се спусна по стълбите, отвори докрай вратата и напрегнато зачака другите да го последват. Веднага щом групата влезе, той затвори вратата и поведе всички по коридора. После излязоха на един балкон, за да се скрият. Той загаси миньорската лампа, обгърна ги пълен мрак. Само през таванския прозорец три етажа по-нагоре проникваше бледа лунна светлина, процеждаща се през бързо движещите се облаци.
— Не мърдайте! — прошепна Франк.
Бейлинджър се скри зад ъгъла на балкона и насочи пистолета си към коридора. Изминаха няколко мига в напрегнато очакване. Устата му пресъхна, оръжието потрепваше в изпотената му длан. От непрекъснатото взиране в тъмнината очите го заболяха.
Чу уморени стъпки, а след това шумолене на дрехи. Някъде иззад вратата се мярнаха неясни светлини. Подът изскърца, след това застъргаха пантите и вратата се отвори. Светлини зашариха из коридора и Бейлинджър се сниши зад ъгъла на балкона.
— Смяташ ли, че са там вътре? — прошепна първият глас.
— Няма и следа от тях — отвърна вторият.
— Казвам ти, че все още са някъде над нас — обади се трети глас.
— Тогава какво чакаме? Време е за купон.
Стъпките отекнаха нагоре. Светлините избледняха, а след това изчезнаха.
29.
Бейлинджър надникна иззад ъгъла — непознатите бяха оставили вратата отворена. От мястото си можеше да види отдалечаващите се светлини. Реши, че ще изчака, докато тримата се отдалечат достатъчно, а след това щеше да заеме позиция на стълбите и да насочи пистолета нагоре, осигурявайки прикритие за Вини, Рик и Кора. Те щяха да смъкнат професора по стълбището и да го изведат през тунела навън от сградата. „Почти свършихме — помисли с облекчение той. — На косъм ни се размина, но след половин час всичко ще приключи“.
Вече не се виждаше и най-слаб отблясък от светлините. Време беше да тръгват. Франк вдигна ръка, за да включи миньорската си лампа, но застина намясто. Леден поток плъзна по вените му и сякаш го парализира. Една дъска на пода изскърца в тъмнината. Ала звукът не дойде откъм групата, нито пък самият той го бе предизвикал. Идваше откъм етажа пред него.
Бейлинджър разбра, че не всички са се изкачили по стълбите. Някой стоеше в тъмнината пред него.
И изведнъж се досети: когато бе надникнал надолу през парапета и бе извикал на непознатия, който си подсвиркваше, не бе видял никакви светлини. Като у дома сме си в тъмното, тук ни харесва — беше казал тайнственият глас. Какво ли означаваше това?
Отново изскърца дъска, сякаш някой внимателно пристъпи по пода. Бейлинджър насочи пистолета си към мястото, откъдето дойде звукът.
Изведнъж един твърд предмет се стовари върху ръката му, с която държеше оръжието. Неочакваното нападение го шокира, болката го накара да изохка. Някой изви китката му и измъкна пистолета. Последва силен удар в корема му, от което той се преви надве и остана без въздух. Миг след туй невидим ритник подкоси краката му. Бейлинджър тежко рухна на пода, удряйки главата си, а нечия обувка се заби в тялото му. Той се претърколи в тъмнината и се блъсна в някаква стена.