— Пипнах го! — извика гласът.
— Кой каза това? — обади се Кора.
— А аз докопах нещо друго! Пистолетът му!
Бейлинджър чу как някой дръпна затвора, проверявайки дали има патрон. „Дявол ги взел, знаят как да боравят с оръжие“, мина му през ума.
— Франк — извика тревожно професорът. — Какво стана? — Гласът му прозвуча безпомощно в тъмнината. — Ранен ли си?
Стъпки затопуркаха надолу по стълбите, двама души се втурнаха на балкона. Със замъглени от болката очи Бейлинджър се взираше в тъмнината, но не видя никакви светлини. „Да не би да съм ослепял?“, запита се той.
— Страшно хитър номер! — обади се нечий глас.
— Казах ти, че ще проработи.
— Вие ме изпреварихте — намеси се трети. — Нека и аз да го ритна, за да наваксам.
— Веднага щом стане ясно кой какъв е.
„Защо не мога да видя светлините им? Какво е станало с главата ми?“ — трескаво се питаше Бейлинджър. Като у дома сме си в тъмното, тук ни харесва… — ехтяха думите в съзнанието му.
— Какво искате? — извика Рик.
— Да си затваряш устата! — каза първият глас.
Франк чу охкане. Някой тежко се стовари на пода. Дали не беше Рик?
— Не ми позволяваш да ударя никого — обади се третият глас, — а ти направо ги изтрепа!
— Добре де, ще наваксаш със следващия, който не слуша.
Бейлинджър чувстваше силна болка в главата. Изпитваше смътното усещане, че се върти шеметно в тъмнината.
— Някой ме докосна! — изпищя Кора.
— Това сме само ние, призраците.
— Искам всички до един да легнете на пода — произнесе единият глас.
— Нали го чухте! На пода!
Вини изохка и падна. След като нямаше кой да го подкрепя, след него рухна и професорът, виейки от болка.
— Свалете раниците си — нареди първият глас.
— Не ме пипайте! — извика Кора.
— Прави каквото ти казват!
Франк чу шумоленето от свалянето на раниците.
— Ти също, храбрецо — каза гласът.
Нещо метално потупа Бейлинджър по рамото. Доколкото можеше да бърза, сломен от болката, той смъкна раницата от раменете си.
— Хайде сега да видим какво имаме — рече един глас.
Бейлинджър чу отварянето на ципове и изсипването на предмети на пода.
— Въже, лейкопласт, лост, комплект инструменти, колани, чук, радиотелефони… — изброяваше третият глас. — И още защитни каски, миньорски лампи, джобни фенерчета, тонове батерии. Нямам представа какво измерват с тези уреди. По дяволите, човек може да си отвори железарски магазин с всичко това!
— Санитарна чанта, свещи, кибрит. Вижте, дори шоколадови десерти! — Вторият глас звучеше развълнувано.
„Той каза вижте“ — отбеляза Бейлинджър. Чу как някой разкъса обвивката на вафла и започна шумно да дъвче.
— Шишета за вода. Но какво има в тези другите?
Отвиха една капачка.
— Мирише като… пикня. Тези тъпанари са сложили шишета с пикня в раниците си!
— Намерих още един пистолет! — каза третият глас. — Но… този не е истински. Това е воден пистолет, по дяволите!
— Дай да подуша. Та той е пълен с оцет! — изуми се третият глас. — Това е толкова глупаво, колкото и да разнасяш пикня наоколо.
— Пикня и оцет! — изкиска се първият глас.
— И ножове. Имат цял куп ножове.
Бейлинджър усети как някаква ръка опипва дънките му. Преди да успее да реагира, и неговият нож бе измъкнат от джоба му. Някой дръпна и резервния пълнител от торбичката, прикачена на колана му.
— Истински железарски магазин — каза първият глас. — Или по-скоро оръжеен…
Усещаше как ръцете им го побутват и опипват, обискирайки го.
— Открих мобилен телефон.
— И аз. Всички имат по един.
— Престани да ме пипаш! — изпищя Кора.
— Кротувай! Нали трябва да се уверим, че не носиш оръжие.
— Под бельото си ли го нося?
— Остави я на мира — пъшкайки, каза Рик. — О, господи, носът ми! Сигурно си ми счупил носа.
— Такава беше целта — обади се третият глас. — Някой друг ще се оплаче ли от нещо?
На площадката настъпи тишина. Чуваше се само свистенето на вятъра някъде горе.
— Най-накрая се радваме на малко сътрудничество — каза третият глас. — Добре, хайде сега всички изпънете ръце напред.