— Страхотни времена бяха — каза третият. — Гледахме „Улица Сезам“. Пълно безгрижие.
— Че кога си гледал „Улица Сезам“, копеле?
„Говорят ужасно бързо, дали не са се натъпкали с наркотици? — помисли си Бейлинджър. Стараеше се да успокои треперещото си тяло. — Точно както последния път. Ако се оставя страхът да ме надвие, с мен е свършено. Пасивността означава да загубя“ — рече си той.
— Време е да се запознаем — обяви първият. — Е, значи новите ни приятели могат да се опитат да се сближат с нас, както става в… шведски синдром. Нали така се казваше? — попита той Бейлинджър, който лежеше на пода.
— Стокхолмски синдром — поправи го Франк.
Първият го ритна по крака, Бейлинджър стисна зъби и простена.
— Копеле мръсно, сигурен съм, че го наричаха „шведски синдром“! Онзи филм с Кевин Спейси, дето го гледахме оная вечер.
— „Посредникът“ — намеси се вторият.
— Така ли се казваше? Спомням си само как заложниците през цялото време се опитваха да се сприятелят със своя мъчител. Или пък може би в някакъв друг филм го имаше тоя „шведски синдром“. Казва се „шведски синдром“, нали тъй?
— Точно така — отвърна Бейлинджър.
— Разбира се. А сега да се запознаем. Аз се казвам Тод, този пък е…
— Мак — представи се мъжът с белега от изгаряне на бузата.
— Наричайте ме Джей Ди — каза по-младият с войнишката подстрижка. Изглеждаше около осемнайсетгодишен.
— А ти си… — обърна се Тод към Бейлинджър.
— Франк.
Тод изгледа въпросително останалите.
— Вини.
— Рик. — Поради счупения нос гласът му звучеше така, сякаш го мъчеше ужасна хрема.
— А ти как се казваш, кукло? — попита Мак Кора.
Той потърка обръснатото си теме, сякаш това му доставяше еротично удоволствие.
— Кора.
— Сладко име.
— Ами старецът? — попита Джей Ди.
— Боб, казва се Боб. — Бейлинджър жалостиво погледна към почти изпадналия в несвяст професор, чието коляно бе обвито с лейкопласт, за да се спре кръвоизливът.
— Приятно ми е да се запознаем. Толкова се радваме, че се присъединихте към нашата група. Някакви въпроси?
Никой не продума.
— Хайде, сигурен съм, че има какво да попитате. Сега му е времето. Аз не хапя.
Мак и Джей Ди се изкискаха.
— Задай ми един въпрос, Франк — помоли престорено Тод.
— Наблюдавахте ли ни как преминаваме през тесния тунел?
— Да бе, точно се чудехме как да се вмъкнем в тази сграда. Проклетите метални врати и капаци не помръдват. Стените са толкова здрави, че ако си пробиехме път през тях, щяхме да вдигнем такъв силен шум, та всички щяха да забележат. Пък и веднага щяха да открият дупката, да се вмъкнат и да окрадат всичко преди нас.
— Или пък онзи тип, дето дойде, щеше да забележи — каза Джей Ди. Като ги гледаше тримата, Бейлинджър осъзна, че единствено при вида на неговото лице не го побиват тръпки.
— Онзи тип ли? — попита Вини.
— Е, виждате ли, ледът се топи. Зададоха ни и друг въпрос. Да, един тип — отвърна самодоволно Тод и сякаш татуировките му се развълнуваха.
— Наминаваше две нощи — каза Мак, едва откъсвайки очи от Кора.
— Какво правеше той? — попита Франк.
„Карай ги да говорят — помисли си той. — Докато говорят, няма да ни наранят“.
— Просто пообиколи сградата. Провери стените и възможните входове. Използвахме очилата за нощно виждане, за да го наблюдаваме. Скрихме се в онези бурени надолу по улицата. Все едно искаше да се увери, че всичко е в пълна готовност.
— Може да е полицейски патрул.
— В района около плажа на Озбъри Парк ли? — възкликна Мак. — Не ме карай да се смея.
— Ама тоя тип не беше като нас — каза Джей Ди. — Носеше костюм и вратовръзка, палто — страшно изтупан.
— Тогава може би работи за Службата за спасяване на имущество — предположи Бейлинджър.
— Тази тъпа история беше истина, така ли?
— След седмица на това място ще останат само голи стени. А после булдозерите ще довършат работата.
— Тъкмо навреме ни показахте как да влезем тук. Още въпроси? Сега имате възможност.
— Може ли да отида да проверя как е професорът? — попита Бейлинджър.
— Не. Че какво би могъл да направиш за него?
— Ако има сърдечен пристъп, мога да му дам първа помощ.
— Да му духаш в устата и разни такива ли?
— Да.