— Хиляда долара?
— Може би и повече. Същото се отнася и за хромовия свещник, и за вазите от зелено матово стъкло, и за табакерата от неръждаема стомана.
Мак я грабна от масата и я отвори.
— Все още има цигари вътре. — Извади една, но хартията и тютюнът се разпаднаха между пръстите му.
— Лампите, столовете, стъклените масички, диванът от японски лак. В идеално състояние са — продължаваше да изрежда Вини. — Като пресметнем всичко, в момента вие гледате четвърт милион долара и няма защо да се притеснявате, че правителството ще ви преследва, задето се опитвате да продадете монети, откраднати от монетния двор. Лесна работа е — намерете един камион, ние ще ви помогнем да ги натоварите. Ще ви се усмихнем и ще ви помахаме, когато потегляте. Просто ни оставете на мира. Ще се закълна в Бога, че на никого няма да кажа за вас.
— Хиляда долара? — повтори невярващо Тод. — За един пепелник ли?
— Е, вече не. Сега той се превърна в боклук.
Бейлинджър преобърна една стъклена масичка и продължи да удря стената с пепелника. Масичката се разби на парчета.
— Ето, отидоха си двайсет хиляди долара — въздъхна Вини.
— Ей! — извика Мак на Бейлинджър. — Престани!
— Но ти ни нареди да открием трезора!
— И как ломенето на стената ще помогне?
— Не чуваш ли? Тя е куха поради празните места между напречните греди! — Така яростно бе удрял стената, че ръцете му пареха от болка. Гърдите му се повдигаха от неистовото усилие. — Трябва да продължа, докато открия място, където не е кухо. Там ще е трезорът.
— Тогава защо стоиш? — обърна се Мак към Вини. — Помогни му!
Вини грабна една ваза от неръждаема стомана и се насочи към стената.
— Колко струва това?
— Може би пет хиляди.
— Остави я. Вземи лоста. — Мак го хвърли в краката на Вини.
— Гледай да не удариш някого от нас с него — каза Тод. — Ще те прострелям право в очите.
Вини стисна лоста между залепените си ръце и фрасна мазилката. Зейна голяма дупка.
— Е, сега постигнахме нещо — каза Джей Ди.
— Страхотен пистолет — „Хеклер и Кох“, четирийсети калибър, така пише отстрани — обади се в този момент Тод.
Франк и Вини продължаваха да блъскат.
— По-мощен е от деветмилиметров, но не колкото четирийсет и пети калибър. Като в „Златокоска и трите мечки“. Нито прекалено много, нито прекалено малко. Точно колкото трябва. Четирийсети калибър, с полицейски заряд, нали така?
Бейлинджър продължаваше да блъска стената с пепелника.
— Ей, юнако, зададох ти въпрос — каза Тод. — На теб говоря, спри и се обърни!
Бейлинджър се извърна, запъхтян.
— Четирийсети калибър, това е полицейски пистолет — продължи Тод.
— Аз не съм ченге.
— Сигурно. Колкото повече гледам тоя пистолет, толкова по-особен ми се вижда. Има затвор с две ръчки, така че да можеш да го зареждаш, с която си искаш ръка. Зад спусъка има лостче за освобождаване на магазина, което можеш да достигнеш и с двете ръце.
— Тези екстри обикновено са за стрелци леваци.
— Да бе, как не се сетих? Я ми кажи пак как се казваш?
— Франк.
— Е, Франк, докато твоето приятелче поработи вместо теб, защо не ни разкажеш за себе си?
— Хайде да ни убедиш, че не си ченге — обади се Мак. Вини спря.
— Ей, дългоушко, никой не ти е наредил да спираш — ядоса се Джей Ди.
Кора хлипаше и пееше с безизразно лице.
Вини удари стената с лоста.
— Франк, ти може би не ни приемаш сериозно — каза Тод.
— Повярвай ми, приемам ви прекалено сериозно.
— Тогава говори — рече Мак. — Убеди ни, че не си ченге.
— За да не те застреляме — добави Тод.
36.
Много бавно и внимателно Бейлинджър остави пепелника. Не желаеше да им каже онова, което искаха да знаят, но не виждаше друга възможност. Навярно това щеше да му помогне да се сближи с тях.
— Аз съм бивш военен.
— И откъде тогава познаваш професора? — попита Тод.
— Учих в неговия курс.
— Не виждам връзката.
— Бях в Ирак.
— И какво от това?
— Първата война в Залива. „Пустинна буря“ през 1991 година. Бях рейнджър. Но след като се прибрах у дома в Бъфало, се разболях. Повали ме треска.
— Не съм те питал за медицинското ти досие. Искам да знам само…
Вини проби още една дупка в стената.