— И какво стана? — попита Джей Ди.
Франк отново заразказва бързо:
— Артилерийският огън и експлозиите ставаха все по-мощни. На прозореца имаше дървен капак. Задърпах го, но той беше прикрепен здраво отвън, затова грабнах седалката на стола и заудрях с нея. Не мога да ви опиша колко силно блъсках. Най-накрая разбих капака. Промъкнах се през дупката и се строполих отвън. Не си позволих да припадна от болка. Трябваше да продължа напред. Хората наоколо бягаха панически от взривовете. Следващата експлозия ме събори на земята. Този път изгубих съзнание и когато дойдох на себе си, осъзнах, че взривът е дошъл откъм сградата, където ме бяха затворили. Беше я изравнил със земята.
— И после как се спаси? — заинтересува се Тод.
— Рейнджъри от американски патрул ме намериха. Компанията, за която работех, уреди лечението ми. Бях в Ирак само от две седмици, ала ми дадоха цялата месечна заплата. Платиха ми самолетния билет до дома. Бяха ми осигурили застраховка. Петдесет хиляди, ако ме убият, двайсет и пет хиляди при раняване. От тях се издържах. Психиатърът от Болницата на ветераните казва, че имам посттравматичен стрес. Светът е жив кошмар. Има много стрес, особено ако си спомниш за един тип с качулка, който иска да ти отреже главата.
Осъзна, че е започнал да говори за себе си във второ лице. Психиатърът го беше нарекъл „дистанциране“. Гласът му трепереше. Сърцето му биеше силно, очите му помътняха.
— Е, сега вече знаете, че не съм ченге.
— Така ли? А как се събрахте с професора?
— Казах ви, че учих в неговия курс. — Дрехите на Бейлинджър бяха пропити с пот. — Когато живееш в непрекъснат кошмар, как можеш да избягаш от света? Ирак е навсякъде. Как да избягаш от шибания Ирак? Единственото, което исках, беше да се потопя в миналото. Моят психиатър ми каза, че ще ми е от полза да чета стари романи. Опитах Дикенс, Толстой, Александър Дюма. Но онази глава от „Граф Монте Кристо“, в която героя го слагат в чувал и го хвърлят през стената в океана, ми се видя твърде близка до реалността. Затова започнах да чета исторически книги. Биографиите на Бенджамин Франклин и Уърдсуърт и основаването на компанията „Ротшилд“ — всичко това е в сигурното и безопасно минало, случило се преди двайсети век. Големи, дебели томове, от които едва не получих херния. Колкото по-дебели, толкова по-добре. Колкото повече подробности, толкова по-хубаво. Как обичам бележките под линия. Единствените модерни романи, които прочетох, бяха от Джак Фини и Ричард Матисън. „Отново и отново“ и „Моли времето да се върне“. Герои, които отчаяно искат да напуснат настоящето. Така силно се съсредоточават, че се пренасят в миналото. Де да можеше! Отидох в Държавния университет на Бъфало, престорих се на студент и слушах толкова лекции по история, на колкото успях да се промъкна. Когато професорът разбра, че не съм записан, си поговорихме в неговия кабинет. Разказах му за себе си, а той ми позволи да посетя още негови лекции. Преди един месец, след като го бяха уволнили от работа, ме помоли да му помогна. Каза, че ще имаме толкова много пари, че никога няма да ни се налага да се притесняваме за настоящето.