— Аманда? Виждаш ли парчетата стъкла на пода? Някъде по средата между мен и Вини са.
Последва мълчание.
— Да, виждам ги.
— Наистина имам нужда от помощта ти.
Бейлинджър се заклати, премествайки тежестта си от едната страна на другата, но тежкият стол не помръдна. Опита по-силно и по-бързо и столът се разлюля. Внезапно загуби равновесие и преди да успее да се подготви за удара, столът се катурна на една страна.
Стресна се, започна да търка главата си в килима, надявайки се да свали калъфката, но от потта платното бе залепнало за главата му.
Нямаше време! Привиждаше му се, че Рони в момента се е надвесил над него с безизразната си усмивка, която бе описала Аманда. И вдигнал ножа, се забавляваше с жалките му усилия…
„Сега! — каза си Бейлинджър. — Пълзи!“ Макар че глезените му бяха здраво залепени с лейкопласт, той можеше да се движи, като свиваше долната част на тялото си и изтегляше бедрата си напред. Опря дясното си рамо в килима до коляното си и направи невъзможното, за да избута стола. Тялото му отново се обля в пот. Стенейки, Бейлинджър усети как столът се премести малко.
„По-силно, напрегни се още!“ — каза си той. Рамото и коляното му горяха от търкането в килима. Столът се приплъзна още малко. Бейлинджър се задъхваше. Капчици пот се стичаха по лицето му под калъфката.
— Аманда, колко близо се намирам до парчетата стъкло?
— Около три метра и половина.
„О, не! Ще ми трябва безкрайно много време! Опитай пак! Движи се!“ — заповядваше си Франк.
Отекна гръм. След това зловеща тишина обгърна хотела. Но между гръмотевицата и поривите на вятъра Бейлинджър дочу нещо друго — далечно, едва доловимо, откъм стълбищната шахта.
Приличаше на изстрел.
— Какво беше това? — попита Вини.
— Не мисли за него.
„Напред! Движи се! — Като събра всичките си сили, Бейлинджър избута стола още сантиметър напред. — Три метра и половина? Прекалено далече е, няма да стигна“ — мислеше си той.
Проехтя още един изстрел.
И още няколко — бързо, един след друг.
— Бог да ни е на помощ — изпъшка Вини.
В този миг Бейлинджър дочу писъци, които идваха някъде отдолу и отекваха по-силно в стълбищната шахта.
— Моля те, Боже, помогни ни! — простена Вини.
Франк се напрегна и измести стола още няколко сантиметра.
— Почакай — каза Аманда.
— Какво има?
— Ще се блъснеш в една масичка за кафе. На нея има свещ, ще я събориш.
„Ще подпалиш пожар и ще изгорим живи, преди Рони да е дошъл да ни отреже главите“ — помисли си Бейлинджър. Усещаше, че всеки миг ще полудее. Искаше да закрещи така, че сградата да се срине.
— Къде е масичката?
— На около двайсет сантиметра встрани от стола ти.
Отново долетяха писъци откъм стълбището.
— Къде е свещта?
— На най-близкия до теб ъгъл на масичката.
„Никога няма да стигна до счупеното стъкло“, помисли си той. Усещайки, че е на ръба на пълното изтощение, помести стола в друга посока.
— Ще се блъснеш в масата! — изкрещя Аманда.
— Това искам. Трябва ми свещта.
В стълбищната шахта се възцари тишина. Бейлинджър простена, сви се и премести стола.
— Масичката е точно пред лицето ти — каза Аманда.
Бейлинджър пое дъх. Калъфката го задушаваше, усети да се стичат капчици пот върху горната му устна. Лейкопластът го пристягаше, но той можеше да свие лакти и да раздвижи долната част на ръцете си. Докосна гладкия метален крак на масичката. Потръпвайки от болка в лактите и раменете, той посегна по-нагоре и напипа стъкления ъгъл на масичката. „Още малко по-високо“ — помисли си той. Китките го боляха непоносимо, но се пресегна над масичката и извика от облекчение, когато докосна свещта.
Изтръгна я от поставката и я свали. Усети как восъкът капе по винтягата му. Като държеше свещта хоризонтално, той пъхна основата й между бедрата си и я стисна здраво. През тъканта на калъфката пламъчето се виждаше едва-едва, но Бейлинджър успя да се ориентира и да сложи овързаните си китки над него. Усети топлината през ръкавиците си.
Лейкопластът не гори, той се топи. Представи си как се образуват мехурчета и лентата се свива от топлината. Съсредоточи се, за да раздели китките си. Топлината се засили. Прониза го болка, но лейкопластът вече омекваше и се разхлабваше. Изведнъж китките му се разделиха. Бейлинджър дръпна ръцете си от пламъка и ги изви силно, за да ги освободи от останалия лейкопласт.