Замаян, той изхлузи пропитата с пот калъфка от главата си и жадно пое въздух. Беше великолепно, че вече можеше да използва и двете си ръце. Грабна свещта и приближи пламъка й до лявото си рамо, за да стопи лейкопласта, който опасваше гърдите му. Винтягата му припламна, усети изгарящата топлина. Премести свещта в лявата си ръка и с дясната угаси пламъчето.
Разнесе се воня от стопения лейкопласт. Повдигна му се, но той стисна устни и освободи раменете си. Трескаво се наведе надолу и разтопи лейкопласта, с който глезените му бяха завързани за стола. Олюлявайки се, се изправи на крака. Напрегнато се ослуша за още звуци откъм стълбищната шахта. После посегна да вземе парче стъкло, но забеляза един нож сред предметите, изсипани от раниците. Е, ножовете несъмнено са им били излишни! Някой е искал да отвори повече място за монетите.
В шахтата отекнаха стъпки.
Бейлинджър се спусна към Вини и преряза лейкопласта около раменете, китките и глезените му. Стъпките приближаваха, чуваха се все по-отчетливо в шахтата.
Вини взе едно парче стъкло от пода и изтича при Кора, докато Бейлинджър побърза да отиде при Аманда. Двамата режеха лейкопласта, за да освободят жените.
Блесна светкавица. Последвалият я тих гръм не успя да заглуши шума от изкачващите се стъпки. Бавни и премерени, те накараха Бейлинджър да настръхне. Някой се движеше много предпазливо и мъчително, сякаш беше пиян или дрогиран. Или пък беше толкова сигурен в крайния резултат, че нямаше защо да бърза.
Кора и Аманда смъкнаха последните ленти лейкопласт от себе си и скочиха от столовете си. Бейлинджър забеляза чука, който Тод беше захвърлил върху купчината. Подаде го на Вини, а след това вдигна ножа и се приготви за атака.
— Загасете миньорските лампи.
На светлината на свещите той съсредоточи цялото си внимание върху мрачната стълбищна шахта.
Стъпките се чуваха все по-близо — бавни, отмерени. Появи се една сянка. Бейлинджър се приготви за схватка. Показа се ръка, която държеше пистолет. Но не се целеше с него, а го използваше така, както слепец бастуна си, за да налучква пътя. Появи се една глава, очила за нощно виждане, татуировки… Тод! Изникна от стълбищната шахта. Изглеждаше зашеметен. На светлината на свещите Бейлинджър видя, че целият е в кръв.
44.
Тод свали очилата си, сякаш беше убеден, че с тях вижда нереални неща. Не бе озадачен, че Бейлинджър, Вини, Кора и Аманда са се освободили. Нито пък изглеждаше изплашен, че четиримата можеха да го повалят, преди да успее да се защити. Всъщност цялата му фигура излъчваше облекчение.
— Слава богу! — Движеше се тежко и тромаво под тежестта на златните монети в джобовете и в раницата си. Отстъпи заднишком от входа на стълбището, като не откъсваше очи от него. — Ще трябва да се държим един за друг. Нуждаем се от помощ.
— Ранен ли си? — попита Франк. — Имаш кръв…
— Не е моята. — Плющенето на дъжда накара Тод да погледне в мрака зад отворената врата и да се намръщи: — Исусе Христе, трябва да я затворим! Да я барикадираме пак. Побързайте, няма време, затворете я. Веднага! Аз ще пазя стълбището. Ще застрелям всеки, който се изкачи при нас.
Но на светлината на свещите се виждаше, че затворът на пистолета е дръпнат назад — пълнителят беше празен.
— Дай ми го — каза Бейлинджър.
— Трябва ми.
— Ти си изстрелял всичките патрони.
— Изпразнил съм го? — Тод огледа оръжието с мътни очи.
— Вини! Аманда! — извика Кора. — Помогнете ми за вратата!
Те я затвориха и натрупаха мебели пред нея.
— Дай ми проклетия пистолет!
Бейлинджър му изви ръката и го измъкна, удивен от това как се бяха променили нещата. Преди малко Тод щеше да го застреля дори само да му се беше сторило, че се опитва да му вземе пистолета. Бейлинджър откри резервния пълнител на колана на Тод. С ловкостта на бивш рейнджър той изхвърли празния пълнител, пъхна заредения и натисна лостчето на спусъка така, че затворът отскочи напред и пое един патрон. За миг се почувства уверен в себе си — отново беше въоръжен.
Франк насочи пистолета към стълбището.
— Какво се случи?
— Не съм сигурен — каза Тод и потръпна. — Абе знам какво се случи, но просто не съм сигурен как беше направено.
— Къде са приятелчетата ти?
— Слизахме надолу по стълбите.
— Знам това. Кажи ми къде са.
— Слизахме все по-надолу и по-надолу, завой след завой. Въртяхме се в кръг. На всеки етаж имаше по един коридор точно като този тук. Но коридорите ставаха все по-дълги.