— Да му дадеш част от монетите — каза Вини.
— Да. Той се възхищаваше толкова много от теб и Кора, от Рик. Беше сигурен, че няма да се съгласите да вземете от златото. Но се страхуваше, че заради влошеното си здраве няма как да плаща лечението. Беше много ядосан, че е останал без препитание. Не можете да си представите колко беше гневен! Та идеята бе вие, без да знаете, да ми помогнете да претърся хотела. За да открия някаква следа, която да ме насочи към Даян, да разбера какво се е случило с нея. На следващата нощ трябваше да се върна и да взема монетите за професора. Разбира се, след това смятах да се заема с много по-обстойно претърсване.
— Зная, че Рони държеше поне още една жена тук — рече Аманда.
— Защо си толкова сигурна?
— Първия път, когато ме заключи в трезора, докоснах нещо на пода. Приличаше на пластинка, единият й край беше гладък, а другият — назъбен. В непрогледния мрак не можах да разбера какво точно е. Когато излязох, се оказа, че е счупен нокът.
Дъждът трополеше по покрива.
Аманда се загърна по-плътно с винтягата.
— Трябва да разберете какво преживях тук. Имаше вечери на свещи и Рони ме караше да наблюдавам как приготвя храната. Сложни менюта за чревоугодници. Най-доброто вино. Компактдискове с музика на Бах, Хендел или Брамс. — Аманда се намръщи. — Часове наред четяхме в библиотеката — философия, история, романи. Особено много харесваше Пруст. „В търсене на изгубеното време“. Изгубеното време! — Гласът й потрепери. — Настояваше да обсъждаме прочетеното. Мисля, че това беше една от причините да ме отвлече: защото работех в книжарница. Гледахме филми, винаги за изкуството. Повечето бяха чуждестранни — „Красавицата и звярът“ на Кокто, „Седмият печат“ на Бергман, „Правилата на играта“ на Реноар. Все за миналото. Никога не ми позволяваше да гледам телевизия, за да не разбера какво става по света или от колко дълго време съм тук. С тези затворени капаци на прозорците нямах представа дали е ден или нощ. Липсваха часовници, не можех да различа дните, нямаше как да преброя седмиците. Изгубих всякаква представа за времето. Понякога Рони ме караше да ям, когато не бях гладна, а друг път ме караше да чакам, докато умирах от глад. В трезора пък нямах представа дали съм задрямала за няколко минути, или съм спала с часове.
— Но защо те затваряше там? — попита Кора. — За да не избягаш от него, когато спи ли?
— Освен първия път, когато се събудих в това проклето легло, той ми позволяваше да спя само в трезора. А докато бях с него, никога не се обръщаше с гръб към мен. На кръста си носех заключен метален обръч. Към него имаше метална кутия, също като онези до капаците в пода. Той ми каза, че ако избягам, ще ме направи на парчета — дори да съм на километър разстояние. Заплаши ме, че зарядът е направен да избухне навътре, така че дори да сме заедно в стаята, той нямало да пострада.
— Къде е обръчът? — попита Бейлинджър.
Аманда махна отчаяно с ръка.
— Не знам.