— Не! — извика Аманда, осъзнавайки, че това е електрически трансформатор.
Рони имаше смразяващ вид с очилата си за нощно виждане, костюма и вратовръзката. Отново им помаха, вече изглеждаше ентусиазиран и определено им казваше „довиждане“. Той натисна лоста.
Лампите угаснаха. Мониторите угаснаха. Трополенето на дъжда по покрива сякаш се засили, след като групата изведнъж потъна в пълен мрак. Тук липсваше дори таванският прозорец, за да могат да видят проблясъците на бурята. На Бейлинджър му се струваше, че мракът се сгъстява все повече и ги притиска отвсякъде.
Вини включи миньорската си лампа. Същото направиха Бейлинджър и Кора.
— Вини, дай ми джобното фенерче — каза Тод.
Лъчът блесна. Последните четири и половина часа Бейлинджър беше прекарал в полумрак и почти бе свикнал с него. Яркото осветление в мезонета отначало му изглеждаше неестествено, измъчваше го. Но колко бързо беше свикнал с него, а сега отново го притисна омразният полумрак.
— Как си, Аманда? — попита Кора.
— Добре съм, всичко е наред. — Но гласът й беше напрегнат. — Аз мога да се оправя с това — добави тя неубедително.
След невидима светкавица се чу гръм.
— Било е и по-лошо. — Аманда говореше припряно. — Да стоя в трезора беше по-лошо, да бъда сама беше по-лошо.
— Сега е нашият шанс — изведнъж заяви Тод.
— Шанс ли? — попита Бейлинджър. — Какво искаш да кажеш?
— Копелето е долу в сутерена. Можем да използваме една от тези стълби, за да слезем на приземния етаж.
— Не ми е приятно да се съглася с този тип — каза Вини, — но той е прав. Можем да избираме между седем стълби. Рони не може да е на всички по едно и също време.
— Но кое стълбище да изберем? — попита Кора. — Ти каза, че не си успял да намериш изход долу.
— А той твърди — Тод посочи Франк, — че трябва да има тайни врати.
— Би било прекалено явно да слезем по онова стълбище, което вече използвахме — рече Кора.
— Толкова е нелогично, че Рони няма да се сети за него — каза Тод.
— Аз няма да сляза по това стълбище. — Вини посочи капака в пода, през който Бейлинджър беше изхвърлил металната кутия. — Рони трябва само да натисне дистанционното и ще хвръкнем!
— Какъв е този звук? — попита Аманда.
— Това е от бурята. И на мен ми опъва нервите.
— Не, има нещо друго. Идва оттам. — Аманда посочи спалнята.
— Не е от спалнята, а от стаята с гимнастическите уреди — каза Франк.
— Асансьорът е! — досети се Тод.
Те изтичаха до медицинския кабинет и през вратата надникнаха в стаята за фитнес. Въпреки трополенето на дъжда, Бейлинджър долови лекото бръмчене от движението на въжетата и зъбчатите колела. Бръмченето се засилваше.
Зад затворената врата асансьорът се изкачваше нагоре.
49.
— Ако Рони е в асансьора, значи не може да ни попречи да слезем по стълбите — каза Тод.
Вини погледна намръщено затворената врата.
— Откъде да знаем дали е вътре?
— Трябва да е там. Някой трябва да е вътре в асансьора, за да го задвижи.
— Ами ако той работи като кухненски асансьор? — попита Бейлинджър. — Ако е уредил да бъде задвижван отвън, така че да могат да му изпращат яденето горе, без да му се натрапва някой сервитьор?
— Е, ако това копеле не е в асансьора, тогава кой е?
— Или какво? Не ми се иска да се мотая наоколо, за да разбера — каза Вини.
Асансьорът спря под тях. Макар че дъждът продължаваше да трополи, в стаята се възцари напрегната тишина.
След това бръмченето се чу отново — асансьорът се изкачваше.
— Сигурно е с отделна електрическа верига — промълви Кора.
— Когато спре тук, стреляй във вратата — настоя Тод. — Дървена е, куршумите ще я пробият.
— Никога не стрелям по нещо, което не виждам — рече Бейлинджър. — Зад вратата може да има полицай.
— Искаш ли да я отвориш и да разбереш?
Цялата група гледаше съсредоточено вратата, зад която цареше тишина. След това се чу тракането на вътрешната врата.
— Стреляй! — извика Тод.
— Ей, ти, в асансьора! — Бейлинджър се прицели. — Кажи си името!
— Копеле! Дай ми тоя пистолет!
Тод се опита да го грабне от ръцете му, но Франк го удари с дръжката по главата и го събори на пода.