Бейлинджър коленичи. Боготвореше я и я оплакваше. Даян… Единайсет години, прекарани заедно. Тя никога не го предаде, никога не престана да се грижи за него, след като той се върна болен от първата война в Ирак. Беше се опитал да й се отблагодари, да я накара да разбере колко много я обича. Милата, самоотвержена Даян, чието лице вече бе изгризано от плъховете.
Изстрел от пушка го накара да се опомни. Продължавайки да ридае, той извади портмонето и го пъхна в джоба на винтягата си. Целуна изсушеното й чело, взе лоста и радиотелефона и пое нагоре по стълбите.
Яростта го подтикваше да се втурне напред, но това означаваше да заиграе по правилата на Рони и да позволи на кучия син да го накара да сгреши. „Идвам за теб, Рони!“ — извика мислено той. С лоста в ръце, навлезе в коридора на шестия етаж и огледа разрушенията във всекидневната на Даната. Входът все още беше барикадиран с мебели.
Бейлинджър се изкачи до капака на тавана. Над него се чу шумотевица, бързи стъпки, изстрел. Изтръпнал, той почука два пъти, три пъти, веднъж — според уговорката. Но не последва никакъв отговор. Ами ако те го помислят за Рони и стрелят през капака?
Почука отново и чу изщракването на ключалката. Капакът се отвори. Миньорска лампа блесна в лицето му, сензорът в очилата му реагира и се получи ярко сияние, което го заслепи. Щом миньорската лампа изчезна, той побърза да се качи и да затвори капака след себе си.
Навсякъде миришеше на барут. Вини стоеше на вратата на стаята за наблюдение и се целеше в две назъбени дупки в пода. Видя Бейлинджър и отстъпи заднишком към него.
— Направих каквото ми каза. Броих до петдесет. След това усилих звука на радиотелефона и го сложих на пода. Но той го пръсна на парчета с един изстрел.
— Ти колко патрона изстреля? — Бейлинджър взе пистолета.
— Четири. Надявам се, не смяташ, че съм ги похабил напразно.
— Ти си свърши работата, отвлече вниманието му. Остават девет патрона. Ще трябва да ги използваме пестеливо.
— Той стреляше напосоки през пода.
— Не може да влезе във всекидневната на Даната и да ни застреля оттам. За момента сме в безопасност. Дай ми раницата си. — Бейлинджър вдигна радиотелефона до устните си: — Ей, задник, познай какво стана! — Чу се пращене. — Зададох ти въпрос, изрод такъв!
— И какво трябва да позная? Нужно ли е да се изразяваш така просташки?
— Абсолютно, щом се отнася за теб. Намерих жена си, нещастнико! — Последва мълчание. — Удушил си я. Всичките си ги удушил. — Бейлинджър взе раницата на Вини и извади от нея полицейския доклад. Бръкна в джоба си за шофьорската книжка, която прибра от трупа на най-долния етаж. — Изискани вечери на свещи, а? — каза Франк по радиотелефона. — Успокояваща класическа музика, литературни четения, чуждестранни филми… Всичко много благоприлично и официално. Емоциите не бива да пречат. Защото те правят слаб, карат те да губиш контрол.
Бейлинджър прочете името на шофьорската книжка: Айрис Макензи. Когато Аманда изброяваше имената на любовниците на Рони, нещо му бе направило впечатление. Сега знаеше какво е — Айрис. Прелисти страниците на полицейския доклад.
— Открих го! — извика той в радиотелефона. — Айрис Макензи. Възраст: трийсет и три. Местожителство: Балтимор, щата Мериленд. Професия: авторка на текстове за реклами. Коса: руса. Не ти ли звучи познато, копеле такова? А би трябвало! Ако съм прав, тя ти е била първата. — Бейлинджър прегледа доклада. — През август 1968 година Айрис пътувала по работа с влака от Балтимор до Ню Йорк. След като се върнала, решила да прекара уикенда в Озбъри Парк, в прочутия хотел „Парагон“. Никой обаче не й казал, че Озбъри Парк вече не е същият, че хотел „Парагон“ се е превърнал в кошмар. Пристигнала в петък. Една нощ, прекарана в тази пълна с привидения старина, й била достатъчна. Напуснала хотела на следващата сутрин, за да отиде на гарата. И никой не я видял повече. Освен мен. Аз я видях, Рони. Тя седеше долу в коридора с чантичката в скута си и все още чакаше влака. Дълго ще го чака. — Устата му пресъхна. Яростта напираше в гърдите му. Отново вдигна радиотелефона: — Аманда каза, че си проявявал страхотна учтивост. Ако не смятаме това, че си я заключил в трезора, разбира се. Но какво толкова, по дяволите, никой не е съвършен, нали? После си й донесъл една прозрачна нощница. Какво се случи, Рони? Да не би да си решил най-накрая, че ухажването е приключило? Ти си я хранил, забавлявал си я, доказал си й, че си истински принц. И ето че си поискал възнаграждение за положените усилия. Ти си човек, който знае правилата на играта. Но после изведнъж си се ядосал. Нарекъл си я курва. Дали сексуалните ти нужди не са те накарали да се почувстваш слаб и изпълнен с омраза? Хващам се на бас, че много скоро си щял да я удариш. А след това — да намразиш себе си, задето си позволил на желанията ти да те надвият. Може би си мразел себе си, защото си я желаел, и си мразел нея, защото е жената, която си желаел. Или пък е било тъкмо обратното? Има и друга възможност: може би си мразел себе си, защото си знаел, че би трябвало да я желаеш, но не е било така. Вероятно не си проявявал никакъв сексуален интерес и това наистина те е притеснило. Било ти е приятно да готвиш изискани вечери, да четете Пруст и да гледате филми. Но когато се е стигало до онези работи между мъжа и жената, ти си се вцепенявал. Питал си се: „Какво ми има? Трябва да направя нещо!“. Затова си я накарал да си сложи нощницата, това е трябвало да те възбуди. Но не е станало и след това си я намразил, защото не е могла да те накара да се почувстваш като мъж. Знаел си докъде ще те доведе това. Същото е станало и с другите жени. Не си могъл да ги чукаш и затова си ги удушил, за да скриеш срама и неуспеха си. И все си се надявал, че може би следващата жена ще те накара да се почувстваш като мъж следващия път, защото винаги има следващ път, нали?