— Вземи ги, трябва да ти станат — рече на Аманда.
Тя впери поглед в онова, което той й предлагаше. Лудостта се превръщаше в нещо нормално в този призрачен хотел. Взе обувките и чорапите.
— Но не и панталона. — Беше пропит с кръв. — Няма да го обуя.
Радиотелефонът изпращя. Той си каза: Отвърни на удара. Не можеш да го оставиш да си мисли, че печели.
Франк натисна бутона за връзка.
— Защо всички са блондинки, Рони?
Нямаше отговор.
— Майка ти блондинка ли беше?
Отново никакъв отговор.
— Да не би да се опитваш да заместиш майка си? Затова ли твоите приятелки не те възбуждат?
— Мръсна гадина! — отвърна гласът.
„Пипнах те“, помисли си Бейлинджър.
— Нали ме предупреди да не се изразяваме „просташки“?
Рони мълчеше.
— Айрис Макензи е изчезнала през 1968 година — каза Бейлинджър. — Твоят Четвърти юли, Денят на ужасите, се е случил през 1960 година. Осем години по-рано. Каква е връзката?
Нещо го накара да потръпне. Преди няколко часа Кора го бе попитала какво би станало с някой, който е преживял страданията на Рони. А Бейлинджър й беше отговорил, че момчето трябва да е прекарало осем години в затвор за малолетни, получавайки там психиатрична помощ, докато…
— Ти си станал на двайсет и една — каза Бейлинджър в радиотелефона. — Тази снимка, на която сте двамата с Карлайл… тя е била направена веднага след като са те освободили. Какво се случи? Дали Карлайл не е проявил интерес към теб? Дали не ти е пращал писма, докато си се лекувал? Обаждал ли ти се е по телефона? Дали най-накрая не се е държал като нормално човешко същество и не те е съжалил? Предложи ли ти да дойдеш да живееш тук? Може би ти е осигурил психиатър, който да ти помогне да се изправиш лице в лице с ада на миналото си. В края на краищата как би могъл да продължиш напред, когато миналото те е вкопчило? Затова на снимката той стои на почетно разстояние от теб. Знае колко си чувствителен, ако те докосне мъж. Или може би Карлайл винаги си е бил извратен кучи син. Той винаги е стоял встрани от живота. Бил е само наблюдател. Може да те е довел тук единствено за да види как ще се развие историята по-нататък. И ти му показа, нали, Рони! Показа му останалата част от историята.
— Не говори за него по този начин!
— Карлайл е бил чудовище.
— Не, ти не знаеш нищо за баща ми.
— Той не ти е баща. Може да е било нещо като осиновяване, но той не ти е бил баща, макар да е бил толкова извратен, колкото и истинският ти родител.
— Истинският ми баща ли? — с отвращение изрече гласът. — Никой истински баща не би се държал по този начин.
— Но и никой истински син не би се държал с Карлайл по начина, по който ти си се държал — каза Бейлинджър. — Подозирал е какво правиш, но не е могъл да го докаже, нали така? Бил е извратен, но не колкото тебе. Затова е затворил хотела, за да те отдели от ловната ти територия. Надявал се е да престанеш, но не е бил сигурен, нали така? Затварянето на хотела е било просто предпазна мярка. А ти какво направи? Постепенно го превърна в затворник в неговото собствено леговище! Заплашил си го, че ще го нараниш, а той най-много се е страхувал от това! Принуди ли го да подпише документите, за да станеш управител на тръста? Когато започнаха вълненията, ти не направи ли така, че да изглежда, сякаш той е поръчал поставянето на метални капаци на вратите? По този начин си могъл да го контролираш изкъсо и да прикриваш собствените си тайни. Но някъде по пътя той е открил какво вършиш… Не изведнъж, а малко по малко, в продължение на години. Не се ли случи точно това, Рони? Той е намерил труповете на някои от твоите приятелки. Успял е да събере сили и да се измъкне оттук. Нещо го е изплашило повече от това да бъде наранен и да кърви, докато умре. Дори повече от парализиращия простор на открития плаж, където се е принудил да избяга. Нещо го е изплашило толкова много, че се е самоубил. Ти, Рони.
— Много въпроси — каза гласът.
— Ти си убил двама бащи — единия, когото си мразил, и другия, когото си желал.
— Въпроси, на които няма отговор.
Бейлинджър надникна в стаята за наблюдение. Леки струйки дим се промъкваха през хавлиените кърпи, сложени около капака в пода. „Спечелих достатъчно време — помисли си той. — Морфинът вече трябва да действа“. Коленичи до Вини.
— Боли ли те още?
— По-добре е.
— Сега ще трябва да се изправиш на крака.
Очите на Вини се разшириха.
— Нямаме избор — каза Франк. — Не можем да останем тук. Огънят ще ни достигне, ако Рони не успее.