Корабите ни се разгърнаха в неравна линия на няколко хиляди километра пред врага. Той продължи да се приближава. Знаех, че нашите свързочници му пращат сигнали, опитват се да разговарят с него.
Вражеските кораби идваха все по-близо. Вече бяха пресекли орбитата на Луната. После се озоваха на около сто и петдесет хиляди километра от Земята — съвсем близо. Скоро щеше да ни се наложи да влезем в битка. Нашите кораби нямаше да ни позволят да избягаме от това сражение.
Точно когато се канехме да се втурнем през предната им линия към десантните кораби, вражеската формация спря. Премигнах срещу стената, не бях сигурен, че виждам правилно.
— Аламо? Врагът спря ли?
— Скоростта на вражеските кораби е намаляла. Относителното им разстояние се запазва.
— Намират ли се в обсега на оръжията ни?
— Не.
Заех се да хапя палеца си.
— Какво правят?
— Предават съобщение — рече корабът.
— Така ли? Пусни го по аудиоканала!
От стените се разнесоха протяжни пискливи звуци. Вслушвах се внимателно, но не приличаше на никой език, който познавах.
— Аламо, преведи съобщението.
— Смисълът е неизвестен. Липсва отправна база.
Не се и съмнявах, че Кроу и свързочният му екип си блъскат главите над смисъла на съобщението и предават отговори по всеки начин, за който се сетят. Но дали някой от тях разбираше какво прави?
— Аламо, можеш ли да анализираш езика? Можеш ли да разбереш смисъла на съобщението?
— Смисълът е неизвестен. Липсва отправна база.
— Опитай аски код. Или уникод?
— Няма съвпадение.
— Опитай всички известни човешки компютърни езици.
— Няма съвпадение.
Отново се заех да си хапя палеца. След около час той започна да се разранява. Свързах се на няколко пъти с Кроу и той каза, че негов екип работи по въпроса и поддържа връзка с други екипи на Земята. През цялото това време макроската флота стоеше на място и търпеливо повтаряше съобщението. Неволно се зачудих колко ли още ще чакат, преди да им писне и да започнат да стрелят?
— Аламо, запиши част от това съобщение. Не, чакай. Запиши една секунда от съобщението, което ни предават, и им го прати обратно.
— Изпълнено.
Няколко секунди по-късно вражеският сигнал секна. Бе продължил толкова дълго, че внезапната тишина бе стряскаща.
— Аламо — рекох, мъчейки се да не се паникьосвам, — продължи аудиопредаването на вражеския сигнал.
— Врагът прекрати излъчването.
— Мамка му.
— Адмирал Кроу иска частен канал.
— Отвори го.
— Кайл? Те млъкнаха. Как го тълкуваш?
Поколебах се.
— Не съм сигурен… но аз им пратих в отговор част от онова, което предаваха.
— Какво си направил? Кога?
— Точно преди да прекъснат.
Изля се порой ругатни. Акцентът на Кроу се бе усилил дотолкова, че не можах да разбера много от думите, но бях сигурен, че са оскърбителни.
— Защо трябваше да си пъхаш гагата? Цял екип техници работи по това, Ригс.
„Приближава се вражески кораб.“
— Ъъъ… Кроу, нещо става — казах аз. Видях как една самотна точка се отдели от вражеската флота и бавно тръгна към рояка ни.
— Аламо, не стреляй по този кораб — наредих. — Кроу, предай това на всички. Не стреляйте! Не искаме ние да сложим началото на патакламата.
— Ами ако е някаква супербомба?
— Ако се стигне до битка, така или иначе лошо ни се пише. Това може да е опит за дипломация от тяхна страна. Мисля, че се опитват да комуникират. Хайде да не започваме нещо, което не можем да завършим.
Кроу изсумтя.
— Сигурно искат да се предадем.
Трябваше да призная, че е доста вероятно. Но какви условия можеха да ни предложат? Нямаше да си правят труда да искат капитулация, ако възнамеряваха просто да ни изтребят.
— Просто задръжте огъня. Нека видим какво правят.
Кроу предаде заповеди на всички кораби от флотата да останат на място и да не стрелят. Няколко тръгнаха напред, докато пилотите им несъмнено се мъчеха да намерят правилната словесна команда. Но никой не стреля.
През следващите минути макроският кораб намали скоростта си и се приближи бавно към нас. Тогава забелязах нещо. Макросът бе близо до моя кораб, който бях задал да се показва на стената като зелена точка. Сърцето ми подскочи. Бяха дошли да говорят с мен. Може би, тъй като бях предавал на техния език, мислеха, че мога да ги разбера. Изведнъж устата ми пресъхна.
Макросът бе един от новите кораби, които бях нарекъл кръстосвачи. Едно беше сигурно — не беше десантен кораб. Плаваше в пустотата на няколко хиляди километра от мен. Знаех, че сигурно е насочил оръжията си към моя мъничък кораб. Чувството бе обезпокоително. Една бездушна машина ме оглеждаше и решаваше дали има основание да ме унищожи.