Когато ситуацията изглеждаше стабилна, Кроу се свърза пак с мен.
— Ригс, може ли, мътните го взели, тоя път да стоиш настрани?
— Не, сър, не мисля. Корабът е спрял точно пред мен. Явно иска да говорим.
— Защото му прати сигнал без разрешение!
— Точно така, сър. Ако измислите нещо интелигентно за казване, предайте го на „Аламо“.
Кроу прекъсна връзката с ругатня.
Около час корабът предава към мен късо съобщение на периодични импулси. Накарах „Аламо“ да го разбие на двоични числа и ги въведох във файл на компютъра си. Втренчих се в него. Моделът определено бе двоичен. Те вероятно не използваха същия брой цифри като нас, а символите ни със сигурност не биха имали никакво значение за тях. Дори да успеех да преобразувам съобщението в човешки букви, как щях да разбера какво означават думите? При условие, че изобщо бяха думи.
— Аламо, успя ли да доловиш нещо разбираемо в информацията, която пращат? Дай ми предположения, които имат поне десет процента вероятност да са верни. Не е нужно да си съвсем сигурен.
— Това е кратко, повтарящо се съобщение. Има голяма вероятност да е в заповедна форма.
— Дали може да е заповед да се предадем? — попитах аз.
— Смисълът е неизвестен. Липсва отправна база.
— Можем ли да отговорим поне с „да“ или „не“?
Колебание.
— Можем да се опитаме да пратим положителен или отрицателен отговор. Съществува обаче възможност за грешка.
Замислих се върху това. Вече се потях. Искаше ми се да взема една бира от хладилника, но вместо това извадих висококофеинова напитка. Трябваше да помисля. Дълго време изучавах двоичния сигнал.
— Енергийните излъчвания на врага се променят — обади се Аламо след около три часа.
— Да не би оръжейните им системи да се включват? — попитах.
— Да.
— Прати и двата сигнала, за „да“ и „не“. Веднага.
Корабът се умълча за няколко секунди. Току-що им бях казал „да-не“. Надявах се, че ще го изтълкуват като „може би“. Дано това ни спечелеше още време, докато измислим начин да разговаряме с тях.
— Енергийните излъчвания на врага отслабват.
Въздъхнах облекчено.
— Аламо, вече имаше на разположение часове процесорно време. Знаеш, че врагът вероятно предава искане за капитулация. Знаеш как да кажеш „да“ и „не“ на неговия език. Можеш ли да преведеш съобщението? Предай ми го, не ме интересуват грешките. Използвай най-добрите си догадки.
— Съществува голяма вероятност от грешка.
— Просто го направи.
— Превод на съобщението: „Предлага се незабавно прекратяване на защитните действия. Не се налагат повече загуби.“
Въведох го, гледайки двоичния код. Откъде бяха измъкнали наносите това? Започвах да подозирам, че знаят повече, отколкото показват. Съобщението бе объркано, но трябваше да са работили на някаква основа.
— Кой език използва за база на превода? — попитах на глас.
— Древни сигнали от изгубени цивилизации. Използваният език бе най-близкото подобие, но съществува голяма вероятност за грешка.
Извъртях очи. Беше ми писнало от този страх на кораба от грешки и вероятности. Това бе по-добре от нищо. Много по-добре.
— Аламо, когато предаваш съобщението ми на макросите, искам да използваш точния език на тази изгубена цивилизация. Не се опитвай да промениш сигнала, така че да съответства на сегашната им версия. Ще използваш стария език.
— Готов съм.
Поколебах се. Не бях сигурен дали инстинктът ми е верен. А и как можех да съм сигурен? Но се надявах езикът на макросите да е по-нова версия на стария език, който „Аламо“ знаеше. Ако предадях съобщение на стария език, имаше нелоша вероятност да го разберат. Ако при тях съществуваше някаква обратна съвместимост — като онази, която ние често влагаме в човешките си компютърни системи, — трябваше да разбират старата версия. В този низ от предположения имаше твърде много „ако“, но бе най-доброто, с което разполагах.
А и с какво можеше да навреди, ако изпробвам теориите си? В най-лошия случай щях да забавя смъртта си с няколко минути.
— Предай следното съобщение: „Разбирате ли това съобщение? Моля, отговорете с три пъти «да» на този език, ако го разбирате.“
— Не съществува превод на понятието „моля“.
Не се изненадах.
— Добре тогава. Пропусни тази дума.
Отговорът дойде след секунди.
— Пристигащо съобщение: „Да, да, да“ — каза корабът. Усмихнах се. Бях разбил шифъра.