— Ами другите? — попитах няколко секунди по-късно, като се мъчех да овладея треперенето на гласа си.
— Съживяването засега е неуспешно.
„Засега — обади се маймуната на надеждата. — Засега е неуспешно.“
Болката ме прониза като мълния точно зад очите. Бях допуснал надеждата в себе си и тя бе свършила подлото си дело само за миг. Сега осъзнавах, че ако усилията на кораба не дадат резултат, ще се наложи да преживея отново болката от загубата на децата си.
Освен ако те не възкръснат върху онези странни метални маси. Какво ли правеха тънките черни ръце с телата им?
— Искам да видя Сандра. Отвори вратата.
— Заповедта е отхвърлена.
— Какво? Не разбра ли какво имам предвид? Говоря за онази част от кораба, където държиш децата ми. Ще я наричам лечебница или… — Как я наричаха понякога на корабите? — Кръсти я „лазарет“. Ясно ли е?
— Ясно. Помещението е именувано.
— Тогава отвори вратата към лазарета.
— Заповедта е отхвърлена.
Закрачих из стаята намръщен. Започвах да се ядосвам.
— Защо не? Аз съм командирът, нали?
— Ти си команден персонал.
— Тогава защо не отваряш проклетата врата?
— Командният персонал трябва да бъде пазен от туземните форми на живот.
— От собствените ми деца ли?
— От всички макробиологични форми на живот.
Въздъхнах. Важното беше, че тя е жива.
— Аламо, мога ли да я видя през прозорец или нещо такова?
— Настоящата конфигурация изключва прозрачни повърхности.
Потрих слепоочията си.
— Не можеш ли да я вържеш или нещо от тоя род?
— Заповедта приета.
Повдигнах вежди. Имах чувството, че това няма да се хареса на Сандра. Помислих си дали да не отменя заповедта, но корабът вече бе пристъпил към изпълнението ѝ. Стените между мостика и помещението, от което излизаше голямата ръка, изчезнаха. Вече бях решил да го кръстя „трюм“, защото оттам корабът протягаше ръката си надолу и прибираше разни неща от повърхността на планетата. След миг Сандра бе изнесена при мен на мостика.
Тя ръмжеше и пищеше. Бе увиснала във въздуха с разперени ръце и крака, около които бяха омотани черни кабели. Малки змиевидни ръце стискаха крайниците ѝ и се плъзгаха по тавана, задържайки я горе. Косата бе увиснала над лицето ѝ, но беше ясно, че на него не е изписано щастие. Тънките, подобни на кабели ръце, които я държаха, излизаха от метала на самия кораб. Огледах точките, от които се подаваха. Металът там се къдреше като локви сребриста течност.
— Пусни я! Аламо, пусни я!
— Командният персонал трябва да бъде пазен от туземните форми на живот.
Тя извъртя рязко глава към мен и аз видях очите ѝ. Зениците ѝ имаха жълтеникав метален цвят.
— Кайл? Ти ли си? Какво става? Какво прави това нещо с мен? Не виждам нищо, Кайл!
Яростта ѝ внезапно се смени със сълзи, но после се върна отново и тя се замята в гърчещите се метални ръце. Те се впиваха в плътта ѝ. Виждах, че на места е ожулена и порязана.
— Успокой се. Корабът си мисли, че ме защитава. Нищо няма да ти направи. Всичко ще е наред — казах аз, но лъжех. Очите ѝ бяха пълни с жълт живак. Какво, по дяволите, беше това вещество?
— Можеш ли да ме видиш? — попита тя.
— Да.
— Аз виждам само светли петна да проблясват тук-там — нищо повече.
— Е, сигурен съм, че ще се оправиш — казах, опитвайки се да звуча спокойно. Сега, когато тя се поотпусна малко, можех отново да мисля. Очите ми се плъзнаха по тялото ѝ. Срам ме беше, но не можех да се спра. Тя бе много добре оформена. Само че не успях да се насладя както трябва на гледката. Бях прекалено разстроен. И тези шантави очи…
— Кайл, говори ми. Какво става, по дяволите?
— Какво помниш?
— Аз… паднах от кораба, нали? Ти ме държеше и ме теглеше навътре, когато… — тя спря и ахна. — Кайл, мисля, че си мърдам пръстите. Имам ли пръсти?
Откъснах очи от другите части на тялото ѝ и погледнах към пръстите. Те наистина бяха там и мърдаха, но около всеки имаше бяла ивица, като пръстени или нещо такова.
— Белези — казах аз. — Добре са, но имаш малко белези. Сигурно са ги пришили обратно или…
— Или какво? — тросна се тя, борейки се отново с ръцете.
— Или може би са отгледали нови. Не съм сигурен.
— Можеш ли поне да ме свалиш от шибания таван, Кайл? Ще повърна, ако продължа да вися тук.
— Ах, да… извинявай. Аламо, спусни внимателно Сандра по стената, моля те.