— Свързвам се с данните за моделиране от архива — каза корабът.
След десетина секунди от пода се надигна голяма метална пъпка, която стана по-светла и лъскава. Сякаш част от палубата се бе превърнала в течност. После металът израсна нагоре като буца глина върху грънчарско колело и придоби форма.
— Сандра, ела да видиш това — казах.
Тя се дотътри и надникна покрай мен. Кабелите, които излизаха от пода и се увиваха около глезените ѝ, се движеха заедно с нея. Нямаше да ѝ позволят да се приближи прекалено много до мен.
— Откачена работа — каза тя.
След няколко минути си имахме метална тоалетна чиния.
— Първо ти — казах.
— Дума да не става.
Въздъхнах и влязох в новосъздадената тоалетна, като затворих вратата след себе си. Работеше доста добре. Дадох на кораба постоянна заповед да пуска хората в тази стая винаги когато докоснат стената, деляща я от мостика. Също така заповядах да ги изчаква да излязат и когато стаята е празна, да изхвърля съдържанието. Хрумна ми, че всичко това прилича на програмирането. Ако си внимателен и подробен, корабът бе сговорчив. След моята препоръка Сандра се довери на тоалетната достатъчно, за да я изпробва.
След като се облякохме и облекчихме, се почувствахме по-добре. Накарах кораба да домъкне един диван от хола ми. Не можехме да седим вечно на металния под. Диванът бе с кожена тапицерия, но пристигна малко раздран — голямата черна ръка явно го бе измъкнала през прозореца. Все пак беше по-добре от нищо. Скоро към него се присъединиха няколко стола и маса, и мостикът започна да изглежда почти уютно. След това примъкнах горе различни неща от хладилника и шкафовете. Мерникът на кораба обаче не бе идеален. Всички бутилки пристигаха счупени, затова трябваше да се задоволя с кутии и консерви.
Скоро трапезата бе готова. Имаше бира, зърнени закуски и торба ябълки, оплескани с фъстъчено масло. Беше вкусно и се зачудих от колко ли време се намирам на странния кораб. Трябваше вече да се е съмнало.
Реших, че е време да получа нов доклад за състоянието на децата ми. Още ли не бе свършил с тях?
Но не бях успял дори да разчистя масата, когато се разрази истински ад.
— Засечен е враг. Получен е спешен сигнал. Започва събиране.
Двамата със Сандра се спогледахме ококорени. В следващия миг корабът се наклони и се стрелна нагоре. Стената на мостика срещу тоалетната сега бе в горната част на стаята, но не точно таван. Бих казал, че се намирахме под ъгъл от четирийсет и пет градуса.
Бях сложил едно кресло там, където сега беше носът на кораба. То се плъзна към нас и заби масата в кожения диван.
Посегнах към Сандра, за да я издърпам, но на кораба това не му хареса. Около дузина ръце се подадоха от тавана и пода, увиха се около нея и я изтръгнаха от хватката ми. Повлякоха я нагоре и я приковаха към тавана. Тя ръмжеше и проклинаше. Всичко това щеше да е много смешно, ако знаехме дали ще преживеем следващите няколко секунди.
— Аламо, закрепи мебелите! — заповядах аз. — Може да ме наранят!
Подадоха се ръце и хванаха здраво всичко. Избутах потрошената маса и седнах на кожения диван, който сега се намираше до задната стена на мостика. Беше оцапан с фъстъчено масло. Усетих, че някаква сила ме притиска към възглавниците. От ускорението ли беше? Възможно ли бе да е толкова голямо? Не бях почувствал нищо, докато се носехме над Земята, така че колко ли бързо летяхме сега?
Не разполагах с отговори. Усетих силна миризма на бира. Беше се разляла навсякъде и почувствах как попива в панталоните ми.
— Аламо? Какво става, по дяволите? — попитах.
— Командният персонал трябва да се приготви за битка. Какви са заповедите ти?
Битка ли?
— Аламо, включи ме към общия канал между корабите. Искам да чуя какво предават другите.
Мостикът моментално се изпълни с хор от объркани гласове. Всички бърбореха, някои дори пищяха.
— Какво става, по дяволите? — попита Сандра, все още прикована към тавана.
— Аламо, сложи Сандра в онова кресло.
Тя се понесе във въздуха и видях зачервените белези и синините по крайниците ѝ, докато корабът я поставяше в креслото, в съответствие с моята заповед.
— Разбираш ли какво, по дяволите, става, Кайл? — попита Сандра.
— Не съвсем, но мисля, че отлитаме в космоса. Заедно с всички членове на онази „флота“.
Чух Джак Кроу да призовава гръмогласно към спокойствие. Искаше хората да млъкнат и да се назоват ясно, започвайки от неговите. Трябваше да призная, че наличието на този властен глас помогна за овладяване на всеобщата паника. Писъците замлъкнаха и хората се заловиха да изпълнят нарежданията.