След като около двайсетина души се бяха назовали, Кроу поиска да му докладват и независимите. Само двайсет? Значи той бе попреувеличил, когато ми каза, че в групата му има трийсет човека. След това се назоваха само още двайсетина, включително и аз. Това правеше общо около четирийсет кораба. Стори ми се твърде малко, като се има предвид, че цялата флота трябваше да наброява над седемстотин кораба. Какво правеха всички останали? Дали още търсеха „команден персонал“? Това на практика означаваше, че още са на Земята, обикалят, измъкват хора от леглата им и ги убиват. Потреперих, като си спомних за собствените си деца. Мина ми през ума да попитам кораба как са, но се спрях. Ами ако новините бяха лоши? Ами ако едното от тях не бе издържало? Щях да се разстроя, а сега имах нужда от бистър ум. Опитах да се затворя в някое студено кътче от съзнанието си, където емоциите не смееха да пристъпят. Трябваше да се концентрирам върху тази „битка“ — каквато и да бе тя, — ако исках някой от нас да я преживее.
— По моите сметки някои от вас пазят мълчание, не могат да комуникират… или са мъртви — рече Кроу. — Ще предположим, че е последното. — След това ни каза да заповядаме на корабите си да закрепят всичко на борда, което аз вече бях сторил.
Никак не ми харесваше да летя на сляпо. Къде се намирахме? Къде бяха тези врагове, които не можехме дори да видим? Осъзнах, че проблемът без съмнение се дължи на различната психология на извънземните. Вече бях убеден, че създателите на този кораб не са имали очи. Или поне зрението е било второстепенно сетиво за тях.
Сега Кроу зовеше многократно други имена. Някои от хората не отговаряха. Какво ли им се бе случило? Дали вече бяха мъртви? Дали са били смазани от мебелите си, или враговете са ги свалили? Какво точно трябваше да правим, когато открием тези врагове? Нямах представа по какъв друг начин мога да управлявам кораба, освен да му заповядвам да издърпва разни неща през прозореца на собствената ми къща.
Понякога, като се паникьосаш, нещата се развиват много зле. Понякога умът ти е объркан и парализиран. Паниката може да предизвика хаотично поведение, което не ти носи никаква полза. Но аз никога не съм бил такъв човек. Когато се озова в критична ситуация, винаги действам адекватно и умът ми сякаш работи по-бързо и по-точно. Едно време, преди да се заема с преподаване, бях специалист по промишлена автоматика. И веднъж това мое занимание ме вкара в истинска беля. Платиха ми да създам компютърна система, която да контролира химически реактор за производство на вещества за автомобилната промишленост, но аз обърках нещо. Пресякох две точки в базата данни на реактора. Спомням си ясно този момент, защото се задейства аварийното спиране на фабриката и умът ми превключи на висока скорост. За миг осъзнах, че съм допуснал грешка и каква е тя. Хиляди редове код и една критична грешка. Умът ми щракаше бясно. Заработих бързо с контролните уреди, опасявах се от екзотермична реакция и пожар. Накрая се наложи голямо разчистване, даже мърмореха нещо за съдебен иск, но нямаше загинали. Не бях се паникьосал.
Силите, притискащи ме към мокрия кожен диван, нараснаха. Ускорявахме. Бяхме се насочили нагоре, към неизвестно какво. Също като при автомобилна катастрофа, събитията сякаш се забавяха и придобиваха оттенък на нереалност. Тогава ми хрумна нещо.
— Аламо, искам да манипулираш предната стена на мостика. Искам да оформиш върху нея обектите, намиращи се извън кораба. Искам да виждам… издутини върху стената за всеки приятелски и вражески кораб.
Стори ми се, че му отне доста време, но всъщност бяха минали не повече от трийсет секунди, когато стената отсреща, която преди малко едва не се бе превърнала в таван, се промени. Придоби вид на сребристо одеяло, под което бавно пълзяха десетки буболечки. Пред очите ни роякът се сгъсти.
— Къде отиваме, по дяволите? — попита Сандра, взирайки се в стената, която сега представляваше метална релефна карта, подобна на радарен екран. — И кои сме ние?
— Аламо, можеш ли да оцветиш приятелските единици в зелено или… златно? — добавих, щом си спомних за месинговия цвят на очите на Сандра. Възможно ли беше корабът да е вкарал метал в нея? Течен метал? Пропъдих тази мисъл от главата си. Можехме да изясним това по-късно.
Пъпките върху стената смениха цвета си. Станаха лъскави и светлозлатисти, като разтопен калай. Напомняха ми за капки метален припой, нашарени с кехлибар. Всички обаче изглеждаха еднакво.
— Направи враговете в по-тъмен цвят, а физическите обекти като Земята и Луната показвай в неутрално сиво.