Стената затрептя и голяма част от лявата ѝ страна се превърна в извита повърхност.
— Това трябва да е Земята. Оставяме я зад себе си — каза Сандра отчаяно. — Защо не сме в безтегловност?
— Ускоряваме толкова бързо, че силата ни притиска назад — казах. — Ако забавим и минем на дрейф, би трябвало да заплуваме във въздуха.
— Хей, какво е това? — попита Сандра и посочи. — Нещо се движи към нас там на далечната стена.
Втренчихме се в стените. Вдясно от нас имаше нещо ръждивочервено с големина на юмрук. Малките златни пъпки на предната стена бавно се отдалечаваха от полумесеца на Земята и се плъзгаха към ръждивото нещо. Всички бяха поели курс на пресрещане.
— Това трябва да е врагът, за който говореше корабът — рекох. — Погледни го само. Каквото и да представлява, е много по-голям от нас.
— Кайл? — обади се Сандра след миг тишина.
— Да?
— Има ли някакъв шанс да ме върнеш обратно и да ме оставиш във фермата ти?
8.
Наложи се да покрещя малко по общия канал, но все пак успях да обясня на всички какви инструкции да дадат на корабите си, за да получат изглед към околния свят. След като започнаха да ме слушат и да се подчиняват, се разнесоха тревожни ахкания.
— „Бодлоперка“ иска частен канал — каза корабът.
— Добре, отвори го.
— Кайл? Това беше страхотно. Благодаря ти много за тази информация. Сега вече всички можем да видим срещу какво сме изправени. Някакви идеи как да се бием срещу това голямо червено нещо, което ни приближава?
Вражеският кораб, ако беше такъв, почти бе стигнал до ъгъла на стаята и излезе на предната стена, където се намираше нашият рояк от по-дребни метални пъпки. Далеч вляво бе гранитно сивият диск на Земята.
— Тъкмо се канех да те попитам същото, Джак.
— Е, може би корабите знаят какво да правят. Всички се събират и тръгват вкупом срещу него. Може да имат някаква автоматична защита, която ще започне да стреля.
— Ще ти съобщя, ако измисля нещо — рекох.
Преди да кажа на Аламо да прекъсне връзката, Кроу вмъкна още няколко бързи изречения:
— Предложението ми още важи, Кайл. И повишавам ранга ти. Искам те като лейтенант.
— Много щедро, Джак. Но нека първо да оцелеем.
— Разбира се. Дръж ме в течение.
Той прекъсна връзката и аз се втренчих замислено в екрана.
— Аламо, можем ли да стреляме по приближаващия вражески кораб?
— Врагът е извън обсег.
— А кога ще бъде в обсег?
— Неизвестно.
— Аламо, ако запазим досегашния си курс, скорост и ускорение — а също и врагът, — след колко време ще е в обсега ни?
— Осем минути.
— Аламо, в бъдеще, когато поискам предварителна оценка, използвай текущите сензорни данни, за да направиш изчислението. Не е необходима абсолютна точност.
— Параметрите на програмата са приети.
Усмихнах се сурово. Все едно работех със стар компютър, който използва интерфейс с команден ред. Трябваше да съм прецизен в инструкциите, иначе получавах грешки. Трябваше да върша всичко в правилната последователност, но можех да пригодя интерфейса към нуждите си, въвеждайки съкратени команди. Все пак не биваше да забравям, че с тази машина говоря, а не пиша на клавиатура, и че тя е далеч по-усъвършенствана от всичко, с което някога съм работил.
— Аламо, докато се озовем в обсег, на всяка минута ми докладвай оставащото време.
— Врагът ще бъде в обсег след седем минути — каза корабът.
В този миг, когато ми оставаха може би седем минути живот, се сетих за Джейк. Спомних си деня, когато за първи път го изведох да играем бейзбол. Беше само на четири годинки и му бях купил един от онези пластмасови тренировъчни комплекти с пружина, които изстрелват топката във въздуха. След няколко замаха той успя да удари една топка. Беше много сериозен, много съсредоточен. Когато най-после уцели, широката му усмивка ме накара да се усмихна в отговор. Не знам защо се сетих точно за това в този момент. Просто се сетих.
Споменът накара маймуната на надеждата да се размърда отново. Казах си, че пак ще играя бейзбол с Джейк у дома, след като спечелим тази битка. По някакъв начин. Залъгвах се и това ми харесваше. Не вярвах наистина, но беше хубава лъжа. Тогава разбрах, че маймуната на надеждата ме е спипала. Бях безпомощен в нейните лапи. Не можех да се изтръгна.
Тръснах глава и се опитах да си върна онова хладно, съсредоточено състояние на ума. Трябваше да забравя за децата и за всичко друго, което би могло да ме разсее. Поне за следващите седем минути.
— Кайл? — рече Сандра и посочи към ъгъла, привеждайки се напред, доколкото ѝ позволяваха малките черни ръце. — Какво е това?