Обърнах се пак към измисления от мен екран, който вече обхващаше три стени. Златните точки, символизиращи приятелските кораби, се бяха раздалечили и се отправяха назад към тъмния полумесец на Земята. Бяха се появили нови златни светулки, които се носеха над повърхността на планетата. Това сигурно бяха корабите, успели да открият подходящ „команден персонал“. Едва не потреперих при тази мисъл. Колко ли хора бяха измъкнати от леглата си и избити? По един на минута, може би? Роякът от кораби бе безмилостен в издирването на някой, който да мине през тестовете им. Вече знаех, че са машини, състоящи се от нещо като течен метал. В сърцата им нямаше милост, защото нямаха сърца.
— Децата ми би трябвало вече да са съживени — казах на Сандра. — Обзалагам се, че се побъркват в лазарета, ако са били будни и са прекарали цялата битка вързани.
— Наистина звучи гадничко — рече Сандра. — Надявам се, че не са слепи и не пищят там вътре, както правех аз, преди да ме извадиш.
Поех си дълбоко дъх. Чувствах се добре, малко поотпуснат след дългата, тежка нощ, която със сигурност бе най-лошата в живота ми. Трудно беше да не се чувствам добре, след като бях спасил себе си и куп други хора, а може би и цялата Земя. Но на доброто ми настроение не бе съдено да трае дълго.
— Аламо, какво става с децата ми?
Отговорът бе бърз и унищожителен.
— Биологичните единици не можаха да бъдат съживени — каза корабът.
Вцепених се.
— О, не — промълви Сандра и посегна към мен. Една черна змиевидна ръка се стрелна, уви се около китката ѝ и я дръпна обратно. — Кайл?
В стомаха ми се оформи буца лед. Тя затрудняваше говоренето, мисленето, всичко. Предполагам, че хората биха го нарекли шок. Маймуната на надеждата ме бе спипала. Досега не бях признал колко здраво е впила зъби в мен. В ума ми децата бяха живи. Всичко изглеждаше толкова логично. Алесандра бе съживена и се намираше в чудесна форма. Бях предположил, че корабът ще сътвори същото чудо и с Кристин и Джейк. Като някой примитивен туземец, който вижда как чуждестранният доктор лекува смъртоносна болест с инжекция и си мисли, че за тази магия няма граници. Но логично погледнато, те бяха далеч по-мъртви от Сандра. Тя бе прекарала в студения океан само частица от времето, през което те бяха лежали с потрошени тела в двора на фермата ми. Клетките се разлагаха далеч по-бавно в ледената вода, отколкото на открито в топла пролетна нощ. Освен това Сандра не беше изкормена. Да зашиеш обратно няколко пръста не е същото като да възстановиш чревния тракт. Корабът бе закърпил Сандра, но не бе успял да стори същото с децата ми.
Тресях се от ярост. Този кораб бе убил децата ми, беше ме залъгвал, че ще ги съживи, а после ги бе убил отново — пък макар и да бяха живи само в съзнанието ми. Изведнъж ме връхлетя цялата скръб, която изпитвах по-рано, но бе оставена на изчакване. Потоп от емоции, сдържан досега от маймуната на надеждата.
— Искам да видя децата си — рекох задавено. — Донеси ми ги, проклет да си!
— Биологичните форми не са на борда.
— Къде са?
— Когато опитите за съживяване се провалиха, те бяха освободени.
— Искаш да кажеш, че си ги изхвърлил? Защо го направи?
— Всички отпадъци трябва да бъдат изхвърляни.
— Къде са?
— Неизвестно.
— Как така „неизвестно“? — изревах аз срещу стените. Тези вбесяващи, студени стени. — Къде ги изхвърли?
— Бяха освободени малко след началото на битката.
— Значи в космоса. Изхвърлил си ги в космоса. В орбита ли са? Телата, имам предвид?
— Предупреждение за предварителна оценка. Следните данни са само приблизителни: отпадъците бяха изхвърлени в снижаваща се орбита. Има голяма вероятност да са навлезли отново в атмосферата на планетата.
— „Отпадъците“ ли? Значи са изгорели при навлизането в атмосферата?
— Вероятността за това е над деветдесет и девет процента.
— Дори не ми остана какво да погреба — рекох глухо.
Сандра ми говореше нещо, но не чух нито дума. Дори не я погледнах. Отворих една кутия бира, която се търкаляше по палубата на кораба, и я изпих. Беше топла и имаше вкус на пикня, но я изгълтах бързо. После паднах на колене и я повърнах.