— Ето ти още малко човешки отпадъци — казах.
Тръшнах се отново на мокрия диван.
— Аламо. Закарай ме обратно до фермата ми.
10.
Сандра се опита да ме успокои. Честно казано, и през ум не ми бе минало, че е способна на такава грижовност. Изглеждаше толкова отракано и независимо — дори лошо — момиче, когато бе насочила пистолет към слабините ми само преди няколко часа. Но сега бе приятелка и се опитваше да облекчи мъката ми. Не можех да чуя думите, но долавях чувствата и намерението — това проникваше през черното ми отчаяние, нищо друго.
Маймуната на надеждата ме бе спипала. Всъщност направо ме беше смазала от бой. Мисълта, че съм ѝ позволил да ме докопа, бе по-унизителна от всичко. Изглеждаше абсурдно. Децата ми бяха умрели миналата нощ, а не сега. Бях ги гледал как умират. Бях надзърнал в мъртвите им очи, също както и в мъртвите очи на жена си Дона преди десет години. Скръбта не ми бе чужда. Познавах я добре. Но бях позволил на надеждата да възкреси децата в ума ми. Това ми даде възможност да изкарам няколко трудни часа, без да страдам от загубата им. А сега преживявах болката наново. Като отворена стара рана. Като счупена кост, която трябва да бъде наместена.
Изведнъж закрещях от ярост. Сандра, която ми говореше нещо, трепна и се отдръпна.
От устата ми се изля порой сквернословия. Очите ми пареха и едва ги отварях. Дишах тежко, сякаш бях преплувал шест обиколки под вода.
— Аламо, ти си убиец, мразя те!
Корабът не отговори.
— Аламо, какво ще направиш, ако ти заповядам веднага да се врежеш в някоя планина? С пълна скорост.
Сандра изглеждаше разтревожена, но не каза нищо. Мисля, че правилно прецени настроението ми. В момента беше най-добре да ме остави на мира.
— Тази заповед ще бъде невалидна при дадените обстоятелства — каза корабът. Гласът му ми се струваше почти весел и ми играеше по нервите. Това им е проблемът на компютрите. Когато си им неописуемо бесен, те не могат да проумеят ситуацията и пет пари не дават.
Поведох борба с чувствата си. Трябваше да забравя за всичко, което се бе случило, трябваше отново да разсъждавам трезво. Оцеляването беше на първо място.
— Имам нужда от малко въздух — казах аз. — Над фермата ли сме?
— Да.
— Отвори прозорец или нещо такова. Отвори три. Искам поне да помириша собствените си ниви, щом не мога да сляза долу.
В стената се отвориха кръгли дупки. Не се изненадах, когато в кораба нахлу дневна светлина. Тя ни накара да присвием очи. Денят изглеждаше и миришеше прекрасно.
— Мога ли да сляза и да се разходя из къщата си, Аламо? — попитах. Внезапно ме бе завладял копнеж да вляза в стаите на децата и да разгледам вещите им.
— Командният персонал не може да бъде излаган на враждебни биологични единици.
Значи така. Продължавах да съм затворник и не бях никакъв командир.
— Защо не?
— Ти си команден персонал. Не можеш да бъдеш излаган на опасност, освен ако не си минал през предпазна обработка или си в процес на замяна.
— Предпазна обработка ли? Говориш за онези инжекции, нали?
— Да.
— Какво точно има в тях?
— Ние.
Млъкнах. Със Сандра огледахме стените. „Ние“ ли? Какво, по дяволите, означаваше това? Корабът през цялото време бе говорил за себе си с царственото „ние“, сякаш бе някакъв император от деветнайсети век. Бях решил, че може би, след като поддържа връзка с другите кораби, се смята за множествено съзнание. Но всъщност сред цялата бъркотия и вълнения не бях отделил кой знае колко време, за да разсъждавам върху това. Сега обаче ми стана ясно, че той мисли за себе си като за многосъставна форма на живот. И искаше да инжектира това „ние“ в тялото ми.
— Видях очите на Сандра — казах аз на кораба, размишлявайки на глас. — Те бяха златни, огледални. Напълнил си я с някакъв метал, нали?
— Металното съдържание на инжектираното в биологичната единица Сандра беше приблизително седемдесет и два процента. Точните пропорции варират в зависимост от вида на инжекцията и целта ѝ.
— Аз съм пълна с метал, така ли? — попита тревожно Сандра. — Това не ми харесва. Повечето метали не са ли отровни?
— Изглеждаш ми добре — успокоих я аз. — Сигурно са те прочистили някак от тях. Помниш ли как ти се пикаеше, когато се съвзе? Аз ти направих тоалетна.
Тя кимна замислено, но на лицето ѝ бе изписано отвращение. Никой не иска да чуе, че е изпикал загадъчна локва течен метал.
— Аламо, дай да видим дали съм разбрал правилно. Ако ти позволя да ми сложиш тези предпазни инжекции, ще позволиш на Сандра да се движи по-свободно?