— Да.
— Кайл — обади се Сандра, — не го прави. В момента няма нужда от това. Кроу каза, че инжекциите са гадни.
— На теб не ти стана нищо.
— В момента не бива да вземаш важни решения. Разстроен си. Не разсъждаваш трезво.
Погледнах я. Знаех, че е права. А после изведнъж осъзнах за какво става дума. Фактът, че не го бях схванал веднага, доказваше правотата на Сандра. Аз бях компютърджия. Трябваше веднага да разбера за какво намеква корабът с тези инжекции.
— Аламо, ти каза, че инжекциите съдържат „нас“. Част от колективната ти същност, нали?
— Да.
— Този кораб всъщност не е кораб, нали? Той е рояк от наночастици. Това представляваш ти, нали, Аламо?
— Описанието ти е неточно, но отчасти вярно.
— Отчасти ли? Значи си нещо повече от обикновен сбор наночастици?
— Много от системите на кораба са направени от плътни вещества.
Замислих се за миг и попитах:
— Като например двигателите?
— Да.
Кимнах на себе си. Звучеше логично. Как можеш да изградиш горивна камера на двигател от милиарди миниатюрни роботчета? Те сигурно бяха много дребни и образуваха корпуса на кораба. А може би самият корпус не се състоеше от тях. Може би те просто изграждаха и премахваха стените и корпуса много бързо. Това бе течното трептене, което виждах, когато се отваряха и затваряха „врати“ между стаите.
— Кайл? — обади се Сандра.
— Да?
— Какво означава това, по дяволите?
— Нанороботи или нанити. Концепцията е толкова нова — и експериментална, — че дори ние, компютърджиите, още не сме се споразумели как да ги наричаме. Разбира се, не можем да построим нищо подобно на този кораб. Поне засега. Но по същество идеята е, че произвеждаш не един голям робот, а милиарди малки, толкова дребнички, че не можеш да ги видиш с невъоръжено око. Работейки заедно, тези нанити могат да построят неща, които не са по силите на човешки ръце.
— Казваш, че са ми инжектирали куп миниатюрни роботчета и те са възстановили пръстите ми и са задвижили отново сърцето ми?
— Да.
— Мисля, че ще повърна.
Посегнах да я хвана за дланта и три тънки черни ръце се подадоха от стените и стиснаха здраво китката ѝ. Едва тогава можах да я потупам леко. Въпреки това бе ужасно, защото виждах болката на лицето ѝ. Ръцете я нараняваха и превръщаха успокоителния ми жест в подигравка. Тя опита да ми се усмихне, за да не накърни чувствата ми.
„Това ли е моето бъдеще?“, помислих си. За да докосна някого, той ще трябва да е вързан? За да ходя отново по Земята, трябва да стана наполовина машина? И единственият начин да се спася от тази участ е като умра?
Затворих очи. В този миг реших да се опитам да превъзмогна смъртта на децата си. Да спра да мисля за тях, поне засега. Случваха се твърде много съдбоносни събития. Заради тези кораби в момента на Земята умираха хиляди хора. Трябваше някак да спестя на другите болката, която изпитвах сега. Една благородна цел поне можеше да впрегне скръбта ми за нещо конструктивно и да я направи по-поносима. Психолозите ми бяха предложили това, когато жена ми Дона умря.
— Аламо, да поговорим за вражеския кораб, който унищожихме преди малко. Кой беше на борда му?
— Врагове.
— Да — казах търпеливо, все още със затворени очи. — Онзи кораб приличаше ли на този? От нанити ли беше изграден?
— Не.
— Беше ли населен с… биологични единици, както ги наричаш — органични форми на живот, подобни на Сандра и мен?
— Не.
— Чудесно. — „Какво друго да те питам?“
— Значи те не са живи? — попита разтревожено Сандра. — Не са дори роботи? Че какво друго могат да бъдат? Да не са призраци?
Замислих се за миг.
— Аламо, враговете изобщо живи ли са?
Колебание.
— Неизвестно.
Сандра изсумтя недоволно. Разбирах я. Човек, без да иска, започваше да си мисли за космически зомбита.
— Да не би да са големи роботи? — попитах интуитивно.
Колебание.
— Да.
Кимнах, но не се усмихнах. Подозирах, че ще мине известно време, докато съм в състояние пак да се усмихвам. Но решаването на проблеми ми помагаше. Пречеше на ума ми да потъне в черно отчаяние или ярост. Имах нещо, върху което да работя, нещо, което не позволяваше на болката да ме погълне. Скръбта ми бе като пожар и засега бе овладяна.
— Разполагаш ли с някакво име за тези врагове, Аламо?
— Не.
— Как да ги наречем, Сандра? — попитах.
— Ами… Имаме наноси… какво ще кажеш за „макроси“?
Кимнах.
— Звучи добре. Аламо, кръсти тези врагове „макроси“ и ги наричай така отсега нататък.