— Да се надяваме.
— Хрумна ми още нещо, Джак… ъъъ, комодоре.
— Слушам те.
Описах му друг екран — тактически, — който можехме да разположим на тавана или на пода на мостика. Ако бяхме в състояние да покажем визуално някой план, като например как трябва да се разположи всеки кораб, на всички щеше да им е много по-лесно да следват заповедите и да действат съгласувано. Този екран нямаше да показва къде се намират корабите, а къде искаме да са.
— Това е фантастична идея. Хайде да го направим веднага и да го изпробваме.
След около час имахме работеща система. Таванът беше най-удобен. Опитахме и с пода, но Кроу се оплака, че мебелите му се пречкали. Явно беше задигнал доста неща. По негово собствено признание, целият му под бил покрит с килими и разпилени вещи. Накрая се настанихме в удобни кресла и се втренчихме в тактическия екран на тавана. Открихме, че работи добре и лесно можем да обсъждаме и планираме стратегии. Можехме дори да задаваме на корабите си в какви формации да водят битките.
— Отново съм впечатлен, командире. Страхотен екип сме. Ще предам това на останалите и следващия път ще летим в организирани ескадрили — каза Кроу, но после се поколеба. — Наистина ли мислиш, че ще има следващ път? Имам предвид, скоро? Твоят кораб е казал, че ще се върнат, но той може да не знае разликата между ден, година и век.
— Мисля, че корабът наистина има предвид скоро, сър. Трябва да бъдем бдителни. Логиката подсказва, че тази заплаха още съществува и е истинска. Ако наносите се опитват да защитят Земята — по някакъв свой особен начин, — излиза, че за момента се престарават. Нима само един вражески кораб е дошъл на купона? Ние водихме битката с невежи командири и малко над четирийсет кораба и победихме с лекота. Ако това е краят, защо наносите са пратили тук над седемстотин съда?
— Тази работа не ми харесва — каза Кроу. — Обаче си прав, трябва да предположим, че ще се върнат скоро, и то в големи количества. Също така трябва да предположим, че водим пълномащабна война.
— Необходимо е да уведомим земните правителства за ситуацията — казах. — Те сигурно ни следят и са видели битката. Трябва да направят каквото им е по силите, за да мобилизират армиите си и да се защитят.
— С примитивната човешка техника едва ли могат да сторят кой знае какво.
— Някоя нация опитала ли се е да използва атомна бомба срещу тези кораби? Това вероятно би свършило работа.
— Доколкото знам, не. Но си прав. Трябва да говорим с тях, преди да прибегнат до крайности. Ще накарам един от офицерите си да се заеме с това. Разполагам с точния човек. Казва се Пиер и може да убеди всекиго да му даде портфейла си. Бивш измамник е. Има меден език.
— Бивш измамник ли? — попитах със съмнение. Наистина ли искахме един престъпник да ни представлява пред земните правителства? Предполагах, че повечето дипломати отговарят на това описание, но все пак…
— Е, може и да не е толкова бивш — продължи Кроу. — Доколкото разбирам, с години се е прехранвал с интернет измами. Винаги държал у себе си зареден пистолет, очаквайки някоя от жертвите му да го потърси за разплата. Това го спасило, когато корабът го грабнал.
— Разбирам. Е, щом за момента не разполагаме с нещо по-добро…
— От теб вероятно би излязъл добър посредник — рече Кроу, — ако за това си мислиш. Знам. Но не можеш да правиш всичко. Искам да си съсредоточен върху разгадаването на тези кораби — как работят и какво можем да правим с тях.
— Съгласен съм.
— Значи ти си прочутият комодор Кроу? — обади се внезапно Сандра. После ми се ухили. Бях изненадан, че успя да запази мълчание толкова дълго.
— Кой говори?
— Казвам се Алесандра, но ме наричат Сандра.
— Нима? На колко години си, Сандра?
— На двайсет и четири.
— Мнението ми за теб расте все повече, Ригс. Ах ти, негоднико! Трябва да ми кажеш как си успял да вмъкнеш една от студентките си на кораба. Всички, които аз качвах, моментално бяха подлагани на смъртоносни тестове.
Обясних му, че Сандра се провали на тестовете, но после е върната на борда. Не се бях замислял върху това, но предположих, че корабът я игнорира и я търпи, защото тя беше неуспяла кандидатка за командирския пост. Попадаше в някаква сива област. Не можеше да бъде подлагана на тестове, защото вече бе скъсана. Не беше враждебна, така че не трябваше да бъде убита. Вече беше изритана веднъж, затова не съществуваше неотложна нужда да я изритва отново. Бях сигурен, че нанокорабът би предпочел да я изхвърли някъде като биологичен отпадък, но моите заповеди го възпираха.
— Добра работа — рече Кроу. Замълча за малко и останах с впечатлението, че през ума му прелитат разни идеи. — Значи — продължи той замислено, — за да прибереш някого на борда, трябва да е минал през поне един от тестовете. Може би… ако аз… ние се приближим до Земята, грабнем някого, оставим го да се провали на някой тест, а когато го изхвърлим, падне в басейн или нещо такова? Тогава аз… ние бихме могли да го приберем отново и корабът няма да му обръща внимание…