— Самотен ли си, комодоре? — попита Сандра язвително. Хвърлих поглед към нея и забелязах, че е скръстила ръце. — Умишленото отвличане все още е престъпление, нали знаеш?
— Разбира се, миличка. Зная го отлично! Всички го знаем! Всички бяхме жертви на тези безсърдечни кораби. Ригс, трябва да измислиш някаква видеосистема. Много ми се иска да виждам с кого говоря.
Със Сандра се спогледахме. Комодорът не беше най-големият джентълмен. И по-рано ми бе минавало през ум, че в тази флота май са се събрали хора от кол и от въже. Сега осъзнах, че предположенията ми са били по същество верни.
— Ще видя какво мога да направя, комодоре — казах на глас.
Сандра извъртя очи.
— И, Ригс, вземи да си набавиш разни неща. Всичко, което мислиш, че ще ти е нужно. Просто увисни над някой мол и накарай голямата ръка да се спусне и да вземе каквото искаш. Храна, мебели, електроника и тъй нататък.
— Това не е ли пиратство, сър? — попитах.
— Много груба дума. Но сме принудени да правим каквото е необходимо, докато не установим съответните отношения със земните правителства. После вече ще можем да купуваме каквото ни трябва. Ще отнема повечко време, но пък всички ще се чувстват по-добре.
— Отношения ли? Да не би да искаш те да ни плащат?
— Помощи, нали така го наричате вие, янките, Ригс? Помощи в размер на милиарди, от това имаме нужда.
— На мен ми звучи като данък — рече недоволно Сандра. — Или откуп.
— Много си права, Сандра. Не е ли винаги така? Ние оказваме огромна услуга на Земята. Правим повече за тяхна защита от всичките им въоръжени сили, взети заедно. Трябва да разпуснат флотите си и да дадат финансирането на нас. С какво би помогнала, да речем, група самолетоносачи срещу онзи макроски кораб?
— Прав си — призна Сандра.
— Радвам се, че споделяш мнението ми. Е, достатъчно си бъбрихме. Имам много работа за вършене. Край.
— Не съм сигурна какво да мисля за него — каза Сандра, след като връзката прекъсна.
— Разбирам те, но може би светът в момента се нуждае от точно такъв безскрупулен, практичен човек като него.
— Може би, но не ми харесва как говори за Земята — за цялото човечество, — сякаш са някаква чужда сила. Не се чувствам толкова откъсната от тях.
— Разбирам какво имаш предвид, но за всеки от командирите на тези кораби откъсването е сурова реалност.
— Мислиш ли, че наистина ще се спусне и ще отвлече някое младо момиче за… ами, за спътничка?
Въздъхнах. Искаше ми се да кажа „не“, но не изключвах тази възможност. Какво всъщност знаех за този човек, с когото се бях съюзил? Свих рамене.
Сандра ме наблюдаваше внимателно.
— Ние също ли ще се спуснем долу да крадем?
Замислих се върху това. Имахме нужда от храна. Не можех вечно да вися над фермата си и да карам ръката да скубе неузрялото жито и да тършува слепешком през прозорците за разни неща. Неволно се зачудих какво ли си мислят от военновъздушните сили за моя кораб и манията му към тази конкретна точка от картата. Представих си как цял екип хора си блъскат главите над мистерията. Не можах да реша дали е смешно, или жалко. В каква ли паника бяха сега всички военни на Земята, след като не можеха да спрат тези странни кораби, обикалящи света. Те нямаха представа какво можем да направим в следващия момент. Дали в градовете имаше безредици, евакуация? Дали имаше паника и ако е така, колко бяха загинали?
Прекарахме известно време в разчистване на бъркотията, причинена от битката. Беше изключително удобно просто да кажеш на кораба да изхвърли всичко, което не желаеш — като например разлята бира, засъхнал боклук и тем подобни. Прахосмукачката бе останала в миналото. Накарах кораба да създаде още един килер, а също и лична стая за Сандра, свързана с тоалетната. Когато бе вътре, нямаше да ѝ се налага да търпи кабели около глезените си — нещо, което тя оценяваше.
След няколко часа огледахме критично свършеното от нас. Старите ми мебели контрастираха нелепо с гладките стени от блестящ метал. В очи се набиваше най-вече един предмет — стара лампа, която бяхме използвали в спалните на децата, докато бяха още бебета. Корабът сигурно я бе намерил на тавана. Лампата имаше формата на мече. Изглеждаше странно и жалко, поставена до лекьосания кожен диван. Всъщност цялата мебелировка беше, меко казано, опърпана. Знаех, че трябва да изхвърля лампата-мече и да накарам кораба да намери нещо друго, но след като вече бе тук, открих, че нямам сила да се разделя с нея. Само като я погледнех, и очите ми почваха да парят.