Сандра се престори, че не забелязва това.
— Сандра, кой ден сме? — попитах я, без да откъсвам поглед от лампата. Имаше лъскави черни очички, като мраморни топчета.
— Понеделник, струва ми се.
— Мисля, че ще се разходим до мола. В понеделник сутрин там няма много хора.
Тя присви неодобрително устни.
— Трябват ни завивки, мебели, дрехи, храна и електроника — настоях аз. — Да се надяваме, че няма да докараме сърдечен удар на някого.
— Ти си командирът — каза тя.
Извърна се и се зае с полуизядените кутии крекери и зърнени закуски. Отдавна не се бях намирал в домашна обстановка с жена, но разпознах поведенческите признаци. Не бяха добри.
— Какво има?
Тя се завъртя бързо към мен и сложи ръце на кръста си. Черните кабели, увити около глезените ѝ, трябваше да положат усилия, за да последват това нейно движение. Прекрасните ѝ тъмни очи пламтяха.
— Това ли ще правим, Кайл? Ще станем пирати?
Погледнах я.
— Не си ли уморена?
— Направо съм капнала.
— Е, този диван е мой. Няма да се откажа от него. Следователно можеш да спиш вързана за стената или върху металния под в онази стая, която създадох за теб… или да ми позволиш да открадна легло.
— Или можеш да ме оставиш долу.
Лицето ми посърна. Усетих, че ме жилва болка. Това първата ни кавга ли беше?
— Това ли искаш?
Тя се замисли. Поклати отрицателно глава и се ухили. Тази усмивка ме изненада. Сандра като че ли много бързо минаваше от усмивки към мръщене и обратно. Предположих, че се дължи на характера ѝ, с който още свиквах.
— Това е прекалено вълнуващо, нали? — попитах.
— Отчасти — призна тя. — Но и не ми харесва мисълта да те оставя тук горе да се сражаваш за мен — за нас, — без да има с кого да си говориш освен с онзи ужасен австралиец. След всичко, което преживяхме заедно, ще имам чувството, че съм те зарязала и не съм дала своя принос за спасяването на света.
— Какъв идеализъм! Радвам се да видя, че го използваш по предназначение.
Тя направи физиономия.
— Да, признавам. Преди обичах да се боря за разни каузи. Сега, когато се борим срещу възможното изтребление на човечеството, те ми се струват толкова далечни и глупави. Вече се запознахме с две могъщи, ужасяващи раси от роботи, които имат по-добра технология от нас. В сравнение с това всяка заплаха за Земята, за която съм се притеснявала по-рано, ми изглежда абсурдна. Но все още не съм особено въодушевена от мисълта да крадем разни неща заради собствения си уют.
— Бихме могли да си направим душ — казах изкусително. Очите ѝ се вдигнаха рязко да срещнат моите и се разшириха. Бях привлякъл вниманието ѝ.
— Как?
— Трябва да започнем с воден резервоар. Мога да накарам кораба да затопли водата в него. Не искаш ли да си измиеш ръцете? Мога да добавя мивка и душ-кабина в малката ни баня. Колко дълго смяташ да изкараш тук без съвременни удобства? Та ние нямаме дори тоалетна хартия!
Тя присви устни. Стори ми се, че идеята за душ я изкушаваше по-силно от всичко друго, което бях споменал.
— Е, може би е допустимо да задигнем някои неща — рече тя.
Бих се усмихнал, но още не бях съвсем готов за това. Знаех, че я манипулирам. Сандра беше полезна за мен. Караше ме да продължавам напред. Трябваше да продължавам, да мисля и да работя, ако исках някога да стигна до дъното на всичко. Не исках други хора на Земята да преживеят онова, което бях преживял аз.
И все още исках своето отмъщение.
12.
Бях нервен. Чувствах се като хлапе, което краде от магазина, защото приятелите му са го предизвикали да свие една близалка.
Отначало всичко вървеше добре. Долетяхме до най-големия мол в Мърсед, който всъщност не бе чак толкова голям, но разполагаше с онова, от което имахме нужда. Търбухът на кораба се отвори и черната змиевидна ръка се спусна надолу. Бях му заповядал първо да намери легло, така че увиснахме над магазина за мебели. Аз стоях на вратата между мостика и трюма, откъдето излизаше ръката. Тя се подаваше от тавана и се спускаше надолу като гигантска лиана.
От отвора в лицето ми лъхаше горещ въздух и познати миризми. Погледнах през рамо и видях Сандра, която също се бе привела напред и душеше. Дългата черна коса се развяваше около лицето ѝ.