Взрях се с присвити очи към един паркинг. Всичко изглеждаше толкова нормално. Имаше доджове и фордове. Много пикапи и джипове. Няколко хубави коли, няколко таратайки. Стъклата им отразяваха светлината на късното следобедно слънце и тя блестеше в очите ми. Как ми липсваха в този миг откритият простор и слънцето! Днес трябваше да бъде един прекрасен ден, точно преди лятото. Аз трябваше да работя във фермата или да седя във вътрешния двор на университета, или пък да изнасям лекция.
Под нас, на паркинга, първоначалната реакция бе предвидима. Колите започнаха да се изнасят с пълна скорост. Чуха се няколко трясъка, пищене на гуми, викове. Не видях никой да катастрофира, но предположих, че някои шофьори са го направили, докато са извивали вратове към ужасяващия кораб, затъмнил небето.
Опитах се да изхвърля от ума си бягащите граждани. Съсредоточих се върху познатото чувство на уют, което мястото предизвикваше у мен. Ето за това копнеех. Миризмата ме обсеби най-силно. Горещ асфалт. Прах. Разцъфтели дървета. Дори бензиновата миризма на изгорелите газове бе успокоителна и ме изпълни с копнеж по стария ми живот. Тогава осъзнах колко стерилен е този кораб. Бях прекарал в него по-малко от два дни, а нормалният свят вече ми се виждаше толкова различен. В кораба бе като в салона на пътнически самолет. Въздухът бе затворен и застоял — без аромати. Светлината бе приглушена и нямаше видим източник.
Поех си дълбоко дъх, наслаждавах се на бриза и на миризмите на дома. После забелязах, че леглото е започнало да се издига.
— Този кораб има вкус — обади се Сандра зад мен. Малките ръце я държаха, но тя се бе привела напред.
Погледнах какво държи корабът в странната си метална ръка. Леглото бе голямо, старомодно, с четири колони и балдахин, който се къдреше на вятъра. Изсумтях. Не се усмихнах, но бузата ми трепна леко.
Докато леглото се издигаше, осъзнах нещо, което Сандра изказа на глас.
— Прекалено голямо е — рече тя.
Така си беше. Корабът разшири максимално отворите между трюма, мостика и стаята на Сандра, но не внимаваше с неудобния товар. Едната колона избумтя в корпуса. Ръката бе прекалено силна, за да забележи това, и просто издърпа леглото. Чу се пращене. Част от колоната се отчупи и падна на паркинга. Твърдото парче дърво проби посребреното от слънцето стъкло на една кола, покривайки го с мрежа от пукнатини. Надявах се, че вътре няма никого.
— По дяволите! — каза Сандра.
Отстъпихме и се приведохме, докато леглото заплува над нас към нейната стая.
— Много е изтънчен този кораб, а? — рекох сухо.
Чу се трясък от падането на нещо. Беше лампата-мече на децата. Отидох и я вдигнах. Бях накарал кораба да направи контакт в стената, с кабели и истински разклонител от дома ми. Кабелите се издигаха нагоре до две ивици трептящ метал, сякаш жиците за плюса и минуса бяха свързани със замръзнали живачни дъги. Не знаех как корабът захранва тези кабели, без да изпържи миниатюрните роботчета, които образуват връзките, но не го и питах.
— Как е лампата? — попита Сандра.
Тя знаеше, че тази лампа е на децата ми.
— Добре е — казах. — Крушката е счупена, но можем да накараме кораба да намери нова.
— Да бе, да — рече скептично Сандра, гледайки към леглото си. Беше доста хубаво, но единият му край, със счупената колона, бе провиснал. — Да вземем да му кажем и да я завинти.
Разперих ръце. Трябваше да правим каквото можем.
Около половин час висяхме над Мърсед и крадяхме разни неща. Тъй като действахме на сляпо, беше малко като риболов. Взехме и дрехи, случайни купчини ризи и панталони, които не ни бяха по мярка. Взехме храна, мебели и цели три хладилника. Първите два бяха безнадеждно смачкани, но третият пристигна в работещо състояние, само с няколко вдлъбнатини върху двойната врата от неръждаема стомана.
— Хубав е — отбеляза Сандра.
— Ще го запазим — съгласих се. — Какво имаме да сложим в него?
— Ами… — Тя огледа хранителните продукти. — Този кораб изглежда обича пържоли. Имаме купища от тях. И хляб. И адски много оранжада.
— Звучи добре. Следващия път ще потърсим консервирани храни.
— И кутии бира — подсказа ми Сандра.
— Точно така.
Заехме се да напълним един килер и да включим хладилника в страховита на вид черна ръка, която, по неизвестен за мен начин, провеждаше ток.
След още няколко курса с хранителни продукти дойде бедата. Не разбрах точно как се случи. Най-доброто предположение, което ми хрумна впоследствие, бе, че на някой полицай му е дошло до гуша. Вероятно е стоял там от самото начало и е имал заповеди, но е решил да не ги спазва и е стрелял по кораба. Изобщо не чух изстрела му, но чух реакцията на „Аламо“.